Поредната война в Афганистан е към края си. След двайсетгодишно присъствие в средноазиатската страна американските сили я напускат с подвита опашка. Победителят е ясен – талибаните, за които ще е въпрос на месеци, ако не и на седмици, да установят пълен контрол над страната. Остават въпросите – имало ли е въобще смисъл от американската интервенция и имала ли е дори теоретичен шанс за успех?
Съединените щати влязоха в Афганистан в отговор на атентатите срещу кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона на 11 септември 2001 година. Главната им цел бе залавянето на Терорист № 1 за всички времена – лидерът на "Ал Кайда" Осама бин Ладен, както и на сподвижниците от най-близкото му обкръжение. И, тъй като талибанските лидери отказаха да предадат довчерашните си братя по оръжие, Вашингтон реши да ги свали.
Когато това стана, САЩ и съюзниците им се заеха с една непосилна задача – да превърнат тази бедна, страдаща от дълбоки разделения и опустошена от войни държава в централизирана либерална демокрация по западен модел. Перспективите за успех на тази задача бяха нулеви, но въпреки това американците не се отказаха и запретнаха ръкави.
Талибаните бяха изгонени от Кабул, но борбата с тях съвсем не приключи, а в нейния ход стана ясно, че те постоянно побеждават създадените с американска помощ афганистански сили за сигурност. Теоретично те би трябвало да са по-силни – бяха по-многобройни и по-добре екипирани от талибаните, получаваха логистична подкрепа и по-добри оръжия, разузнавателна информация. Помагаха им близо 120 000 войници от 43 държави – членуващи и извън НАТО, като най-големи (към 2010 г.) бяха контингентите на САЩ – около 29 000 души и на Европейския съюз – близо 31 000 души. А като прибавим тук и въздушната "безпилотна" подкрепа от стотиците шпионски и бойни дронове…
Въпреки огромния потенциал на тази високо концентрирана мощ, след 20-годишно присъствие и обучаване
афганистанските сили си останаха зле ръководени,
податливи на корупция, с много дезертьори, а често и източник на атаки срещу американските си съветници. И почти никога не се опънаха успешно на талибаните.
Причините за това може да са много. Наливането на големи ресурси в афганистанската армия стимулираше единствено корупцията и злоупотребите. А американските представители се оказаха безпомощни пред ината на афганистанските управници, защото единственото им средство за натиск бе… постоянното блъфиране, че още утре си събират багажа и си тръгват.
И още една "тайна" си беше публична през всичките тези две десетилетия: от самото началото на US-присъствието, афганистанските сили за сигурност бяха крайно непопулярни, защото населението започна да ги асоциира както с поредния чуждестранен окупатор, така и с "традиционно" корумпираната и лишена от авторитет местна власт в страната.
Отдавна във Вашингтон са наясно, че след изтеглянето на НАТО ръководството на Афганистан и армията няма да удържат дълго на талибанския натиск. Неотдавна "Вашингтон пост" тиражира прогноза на американските разузнавателни служби, според която сегашното управление на Афганистан ще успее да удържи властта най-много шест месеца след изтеглянето на съюзниците им.
В продължение на 20 години различните правителства в Афганистан се самоуспокояваха, че
американците ще останат завинаги
За бившия президент Хамид Карзай самозалъгването беше издигнато в ранг на универсална манта: американците никога, ама никога няма да се махнат от Афганистан.
На практика в Кабул никой не се съмняваше, че американските интереси в страната са големи и трайни – заради полезните й изкопаеми и заради геостратегическото й разположение. Затова афганистанският елит си позволяваше да се отнася към американците… елегантно пренебрежително, като в същото време им изпращаше за осребряване всички фактури.
Досегашната гледна точка на местните управници беше ясна:
Афганистан е окупиран, Кабул не отговаря за нищо!
"Не ни оставяйте", сякаш казва президентът Гани
Днес обаче палачинката вече е обърната. Американският контингент се изтегля с еднопосочен билет, а в Кабул никой няма дори смътна представа как могат да бъдат спрени талибаните.
Президентът Ашраф Гани не се появява публично и, според западни дипломати в Кабул, продължава да слуша и да се съветва единствено с най-близкото си обкръжение. Управленската парализа се усеща навсякъде.
Самият опит Афганистан да бъде превърнат в либерална демокрация бе обречен от самото начало. Не само, че наложените отвън промени в управлението рядко дават търсените резултати – особено в затворени и самоизолирали се общности като афганистанските, но и заради американските действия – противоречиви от самото начало.
Колкото по-бързо американците се опитваха
да трансформират афганистанското общество,
култура и политика, толкова по-силна съпротива срещаха.
Колкото повече се стремяха да ограничат своите загуби чрез въздушни атаки с безпилотни самолети, толкова по-голям ставаше броят на невинните жертви, а популярността на САЩ и местните им съюзници падаше.
Създадени бяха тромави и многолюдни управленски структури, които афганистанската икономика не бе в състояние да издържа. А милиардите долари, предназначени са изграждането на ефективни институции и икономическа инфраструктура, някак "случайно" бяха пренасочени в посока подхранване на корупцията и създаване на олигархични мрежи.
И понеже за всичко, което правеха в Афганистан, американците бяха зависими от транспортните връзки през Пакистан, те не бяха в състояние да накарат правителството в Исламабад да прекрати скритата си подкрепа за талибаните.
Нещо повече, американското общество бе готово да приеме такава степен на военни усилия и човешки жертви, които да поддържат воденето на войната, но не и такива, каквито биха били нужна за постигането на победа – донякъде и заради това, че
никой в САЩ не усещаше колко голям е залогът в Афганистан.
И така САЩ станаха поредна жертва на "Гробницата на империи", както е наричан Афганистан, след като пребори Великобритания през XIX век и Съветския съюз – през 80-те години на миналото столетие.
Най-странното обаче е, че Щатите решиха да успеят там, където другите вече са се провалили. И направиха същата грешка като във Виетнам: първо влязоха, а след това – като осъзнаха по трудния начин, че така работата не става – седнаха да изучат "челния опит" на сразените преди тях завоеватели.
