Александър МАРИНОВ
От началото на прехода българското общество попадна под властта на списъци, съставени неясно от кого, но превърнали се в мощно политическо и икономическо оръжие, прокарващо определени групови интереси.
В началото на 90-те списъците бяха свързани с „тъмното” минало на едни или други хора по времето на предходната система. По правило тези компромати изтичаха неофициално (а често и противозаконно) от държавни органи и институции. В началото на работата на Седмото Велико Народно събрание гръмна списък с депутати (изключително от опозицията и то от старите партии), сътрудничели с Държавна сигурност. След това се появи „оня списък”, разкрил имена на офицери и сътрудници на българското разузнаване. По-късно бе съставен „поменикът” на т.нар. кредитни милионери. Популярният аргумент бе, че гражданите „имат право да знаят”, но в повечето случаи тези списъци
предлагаха само част от истината,
съзнателно скривайки мнозина от заслужаващите публичност герои. Основният проблем идваше от това, че най-важното – какви са били делата на този или онзи, бе подменено от извадения от контекста факт на присъствие в един или друг списък.
С течение на времето ефектът от публикуването на компромати от миналото спадна, но властта на списъците остана и се трансформира. В крак с повея на времето те се превърнаха в оръжие на пиара и политическата реклама, привличайки вниманието на обществото към впечатляващи достойнства на едни или други лица, отразени в техните автобиографии (сиви-та). Например, кои престижни чуждестранни висши училища са завършили, в кои реномирани (западноевропейски или американски) банки и корпорации са работили, и т.н. В началото този подход даваше резултат – преклонението пред победилата система бе силно и много хора смятаха, че ако нещо или някой идва „оттам”, няма как да не е от най-висше качество.
Първото голямо разочарование
дойде след като Симеон Сакскобургготски доведе и назначи в своето правителство орляка от т.нар. юпита – всички с блестящи академични дипломи и впечатляващи кариери във реномирани банки и корпорации. Още тогава някои обърнаха внимание на странното обстоятелство, че тези млади мъже и жени зарязват високи доходи и очертаващи се атрактивни кариерни перспективи, за да се върнат в родината, но не за да правят бизнес и да печелят, а за да заемат скромно платени висши политически позиции в изпълнителната и законодателната власт. По-нататъшният ход на събитията показа, че подозрението е било съвсем основателно, въпреки че българските правоохранителни органи така и не можаха (или не пожелаха) да внесат яснота по редица скандални случаи на осребряване на властта именно от тази „златна младеж”.
Докато обществото се занимаваше с въпроса дали, кой и колко е завлякъл под прикрието на впечатляващата си автобиография, на заден план остана една друга, може би дори по-важна тема. Би било неправилно всеки млад човек с добро образование и професионални успехи на Запад, пожелал да се върне и да работи в България, да бъде подозиран в намерение за користна злоупотреба с евентуалната си нова позиция тук. Всички познаваме редица положителни примери; те биха били много повече, ако държавата ни имаше цялостна и последователна политика за изграждане и поддържане на трайни отношения с българите зад граница.
Но дори един добре образован млад професионалист да има най-благородни намерения да се върне, за да работи в и за страната си, това не е достатъчно, когато става дума за ключови позиции в публичното управление. Успешното начало на кариерата във финансова институция или бизнес структура не гарантира, че човек е подготвен и има уменията, опита и житейската философия да работи за държавата.
Отново ще се върна на примера с „царските юпита”. Тяхната стремителна, но кратка кариера в изпълнителната и законодателната власт илюстрира нагледно всички тежки
пороци на философията на мениджъризма,
т.е. на буквалното пренасяне на практиките на бизнеса в публичното управление и политиката. Както личи към днешната дата, поне от тези, които проявяват публична активност, с единични изключения те не са извлекли никакви поуки от възхода и залеза си. Няма по-добра илюстрация от „програмните намерения” на несъстоялия се кандидат-премиер на партия „Има такъв народ” Николай Василев. След всичко което се случи и което бе подложено на задълбочен анализ от различни идейно-политически и научни перспективи, Василев ни предложи „отново от същото”, което не работеше тогава и още по-малко би работило в България днес.
Но има редица примери, че далеч не всички млади българи, образовани и успели на Запад, са от породата на неолибералните „ястреби” (както сам се определи Николай Василев). Можем да ги открием не само в състава на служебното правителство, където Кирил Петков, Асен Василев и Атанас Пеканов споделят съвсем друга управленска философия и отлично се разбират с колегите си с местен „бекграунд”. Дори в списъка на кандидат-министрите на ИТН забелязваме човек като Любомир Дацов, който винаги се отличавал с разумен баланс между реформаторски идеи и управленски реализъм. Но след участието си в правителствените квоти на НДСВ Дацов премина дълъг практически и експертен път и очевидно е успял да го осмисли сериозно, запазвайки професионалните и политическите си принципи.
Следователно,
истинският критерий не е какво пише в автобиографията,
а как успехите на хартия се съотнасят с реалните практически постижения и способността да се адаптират те към спецификата на държавното управление и служенето на обществото.
Тъй като стана дума за „списъка на Слави”, няма как да пренебрегнем изложената по-горе логика. Нека се абстрахираме от „анти-политическия” начин на неговото оповестяване, който за малко да взриви възможностите за елементарен диалог между потенциалните партньори в едно бъдещо управление. В нашия контекст този списък се набива на очи с това, че е съставен и представен, за да впечатли с екстрите в биографиите и на тази основа да се хареса (в България и навън). Но като изключим трима души с някакъв опит в публичното управление, останалите досега не са имали никакъв допир до ръководството на държавата и свързаните с него трудности. Няма достоверни аргументи, че биха се справили с такова предизвикателство, и то на най-отговорните позиции. Сравнението с „калинките” на Борисов е показателно, но не дава подобни гаранции.
Преодоляването на простотията и невежеството,
едни от най-противните белези на държавно-политическия елит през последните десет години, не може да се случи на хартия, защото вземат решения и управляват хората, а не списъците. Ограничаването на критериите за подбор до ефектни сиви-та може да има двоен негативен ефект – не само да подкопае ефективността на едно бъдещо правителство и да излъже обществените надежди. за промяна, но и да опропасти перспективни млади хора, които иначе биха могли да имат добро професионално и личностно бъдеще. Да не говорим за насаждането на негативни нагласи към българите зад граница, които трябва да се стремим да привлечем към решаването на проблемите на нашето общество. Но постовете и властовите привилегии едва ли са оптималният стимул за най-добрите от тях.
