В този парламент нито да си бивш, нито да си нов.
По определението на шефа на ПГ на ИТН Тошко Йорданов, бившите са всички останали, а новите политици са хората на Слави.
Според Йорданов, който продължава да се държи като сценарист на шоу в парламента, очевидно да си бивш е някакъв вид обремененост. По тази причина Тошко и съпартийците му панически отхвърлят всякакви предположения и предложения за разговори, договорки, обсъждане, съгласуване с останалите си колеги от лагера на бившите. Дори така да създават впечатление за хаос и тотална липса на елементарна дипломатичност.
Има нещо високомерно в подобна позиция, напомняща на известния английски сериал "Новият политик". Основният герой в него Алън Б' стард (от англ. bastard – копеле), е изключителен егоцентрик, който си мисли, че светът се върти в краката му, и всеки извън неговото обкръжение и свят не заслужава капка внимание. Което го вкарва в смешни абсурдни ситуации…
Новите нашенски политици обаче са "лошите от страшния филм". Те също са bastards, но по различен начин. Поне така се описват в прочутия рефрен от парчето "Студио Х": "…копелета гадни бяхме всичките, до един, ала така ни обичахте…"
Въпросът е дали така ги обичаме? И дали филмът, в който участват е страшен или смешен?
Взаимната ни обич до голяма степен е на инат. Новите нашенски политици се инатят, че носят цялата отговорност, макар че мнозинството им е едва от 65 депутати. И здравият разум призовава да понесат отговорността, но преди това да си осигурят здрав гръб в парламента.
Ние, на които ни беше писнало от ГЕРБ-ерски мошенгии и номера, също напук приемаме "Има такъв народ". Напук, защото те се определят като носители на промяна, въпреки че се държат като самодържци.
И понеже в любовта има и компромис, очакваме да им дойде акъла, за да потръгнат нещата
Те обаче се инатят и не щат компромис. Куентин Тарантино би ги нарекъл "Inglourious Bastеrds" и няма да сгреши. Те са гадните копилета на отмъщението и са безкомпромисни…
Филмът обаче не е страшен, въпреки че се пишат лошите в него. Случващото се по-често е комедия, фарс.
В тези жанрове става така, че плагиатът го пращат във вътрешното министерство, за да се бори с кражбата на интелектуална собственост. И да осветява потайностите на задкулисието, в което самият той е отговарял за телевизионното съдържание.
Понякога филмът обаче става страшен. Най-вече когато стане ясно, че кадията криво съди, а право седи насред Меката на правосъдието. Страшно е да чуеш от устата му, че радетелите за реформата в съдебната власт са майкопродавци и платени соросоиди. И че ще удържи на тази гнусна паплач в името на България и националния интерес!
Ето тогава ми се ще да извикам: няма такъв филм!
