В "Нравствени писма до Луцилий" римският философ и писател Сенека отбелязва, че който е навсякъде, никъде не е. Прозрението му е част от напътствие към приятеля му, свързано с безразборното четене на много автори и книги, което би могло да донесе "някаква безпорядъчност и нестабилност", както пише философът.
Извън проблема с разпиляното четене, и животът предлага възможности човек да се озове в безпорядъчност и нестабилност. Пълно е с житейски примери за хора, които трескаво се впускат в различни начинания, без да са сигурни какво ще се случи. И дали изобщо си е заслужавало.
Или пък правят едно, но всъщност желаят да се занимават със съвсем друго нещо, защото мисълта за него ги изпълва с радост.
Е, възможно е по пътя към постигането на това желание да получиш юмрук в зъбите, но какво пък – знаеш къде отиваш и си заслужава! Защото когато не знаеш къде отиваш, винаги отиваш другаде, както казва Мечо Пух.
Политическата действителност също предлага изненади – понякога радостни, много по-често болезнени. Никой вероятно не би могъл категорично да каже знаело ли е шоуто на Слави в какво ще се превърне, излезе ли на политическата сцена? Какво изобщо ще се случи?
Не, драгите зрители – и политически, и телевизионни – очевидно тънат в неведение.
И се питат през стиснати зъби кой заслужава по-голям кютек – Сенека или Мечо Пух.
Защото за фиаското на доскорошните зрителски любимци – било на екрана или пък в парламента – всички други са виновни, но не и те самите. А Сенека и Пух само дават хляб за злостни коментари на предателите и по тази причина трябва да бъдат низвергнати…
За да се предпази обществото в бъдеще от подобни ситуации като сегашната, трябва да се търси изначалната вина.
И да се реже до корен.
Трябва да се тръгне от авторитети като горепосочените и себеподобните им. Да се изличат от лицето на земята съветите и паметта им. Да се отстранят от учебниците. Така както се случи с някои творби и завети на дядо Вазов, четника Христо Ботев, Апостола, Кольо Вапцаров…
За какво ни е завещаната мъдрост, когато вярваме че светът започва от нас и сме си навили на пръста, че знаем всичко и най-вече сме наясно със себе си и това, което ще правим?!
Да живее монологът! Да изпратим диалога в небитието – тази мръсна дума, обозначаваща познание посредством речта.
Консенсус също е мръсна дума. С изключение на случаите, когато всички са съгласни с монолога. Тогава имаме истински консенсус.
Истина е само това, което твърдя аз.
Аз съм.
И да забравим дрънканиците на Петър Дънов, че "Аз съм" е Егото, заради което човекът стои затворен в неразума, незнанието, несъзнанието, невежеството.
Точка.
