Победата на талибаните в Афганистан извади на дневен ред редица митове, свързани с историята на страната от последните години – колкото лъжливи, толкова и устойчиви. Още през 2011 г. Джонатан Стийл от "Гардиън" ни припомни някои от тях.
Съветският съюз е претърпял тежко поражение от муджахидините.
Това е един от най-устойчивите митове за афганистанската история, преповтарян от всички муджахидини и талибани и възприет безкритично в западния прочит на войната. Някои западни историци стигат дотам да твърдят, че така нареченото поражение на СССР в Афганистан е довело до разпадането на самия Съветски съюз. Така смятаха и Осама бин Ладен и лидерите на Ал Кайда, които твърдяха, че щом са унищожили една световна свръхсила, ще могат да унищожат и още една.
Истината е, че афганистанските муджахидини не победиха Съветския съюз на бойното поле. Съветските сили можеха да останат в Афганистан още много години, но Горбачов пресметна, че войната не си струва плащаната за нея цена в хора, пари и международен престиж.
След оттеглянето на СССР Западът също се е оттеглил.
Едно от най-често повтаряните обещания на западните политици след свалянето на талибанския режим през 2001 г. беше, че "този път" Западът няма да се оттегли, "както направихме, след като руснаците се махнаха". Истината обаче е, че вместо да забравят за Афганистан през февруари 1989 г., САЩ запазиха близките си връзки с муджахидините. Вашингтон блокира предложенията за отстъпки и преговори от страна на поставения от руснаците президент Мохамад Наджибула и продължиха да въоръжават бунтовници и джихадисти с надеждата, че бързо ще съборят подкрепяния от Москва режим.
Това е един от най-пагубните периоди в новата афганистанска история, когато Западът и Пакистан, подхранвайки непримиримостта на муджахидините, саботираха най-добрия шанс за прекратяване на гражданската война в страната. Ефектът от тази политика бе удължаване и задълбочаване на разрухата на Афганистан.
Муджахидините събориха режима в Кабул и извоюваха голяма победа над Москва.
Ключовият фактор за отслабването на Наджибула бе изявлението на Москва от септември 1991 г., скоро след неуспешния опит за пуч срещу Горбачов от страна на съветските хардлайнери. Съперникът му Борис Елцин, който бе начело на руското правителство, зае доминираща позиция. Елцин обяви, че от 1 януари 1992 г. (датата, от която престава да съществува СССР – б.ред.) приключват оръжейните доставки за Кабул. Доставките на горива, храна и всякаква друга помощ също трябваше да спрат.
Решението бе катастрофално за духа на поддръжниците на Наджибула. Режимът бе оцелял след оттеглянето на съветските войски повече от две години, но сега щеше да остане наистина съвсем сам. Така че, в една от най-големите иронии на историята, именно Москва свали афганистанското правителство, за чието оцеляване бе жертвала живота на толкова много хора.
Управлението на талибаните е абсолютно най-лошото в историята на Афганистан.
Година след като талибаните завзеха властта, интервюирах служители на ООН, чуждестранни хуманитарни работници и афганистанци в Кабул. Талибаните бяха смекчили забраната си момичета да получават образование и си затваряха очите пред появата на все повече неофициални "домашни училища", в които хиляди момичета учеха в частни жилища. Медицинският факултет се канеше отново да отвори врати за жени за обучение като акушерки, сестри и лекари, след като пациентите жени не можеше да бъдат лекувани от мъже. Забраната жени да работят извън къщи бе вдигната за вдовици от войната и други нуждаещи се жени.
Афганистанците помнят първите ограничения върху свободата, наложени от муджахидините още преди талибаните. От 1992 г. кината бяха затворени, а от телевизионните филми бяха изрязани всички сцени, в които жени и мъже разговарят или вървят заедно, да не говорим да се докосват. Забранено бе в телевизиите да има жени говорителки. Бурката не бе задължителна, както стана при талибаните, но всички жени трябваше да носят покривало за глава – хиджаб, за разлика от времето на съветската окупация и режима на Наджибула.
Афганистанците харесаха най-вече сигурността, осигурявана им от талибаните, за разлика от хаоса между 1992 и 1996 г., когато муджахидински групи воюваха за столицата и безразборно изстрелваха снаряди и ракети. Тогава бяха убити около 50 000 жители на Кабул.
Талибаните са единствените жестоки потисници на афганистанските жени.
Афганистан има дълга история на убийства на честта и осакатявания на честта, далеч отпреди талибанския период, продължаваща и досега. Такива се извършват из цялата страна и не се ограничават само до културата на пущуните, етническата група, от която са повечето талибани.
Жените са третирани жестоко от племенната традиция за решаване на конфликти, наречена баад, която третира младите момичета като безгласна стока. Те са предлагани като компенсация на други фамилии, често на възрастни мъже, заради неплатени дългове или ако член на тази фамилия е убит от роднина на момичето.
Талибаните правилно са обвинявани за това, че сведоха жените до второкласни граждани. Но да бъдат посочвани като единствени потисници няма е вярно. Насилието над жени има дълга история във всички афганистански общности – и сред хазарите шиити, и сред северните таджики, и сред пущуните сунити.
Бракът на непълнолетни е често срещан в целия Афганистан и сред всички етнически групи. В много общности на жените е забранено да напускат къщата или семейния двор. Това води до множество други ограничения. Жените нямат право да постъпват на работа. На момичетата е забранено да ходят на училище. В съзнанието на западните политици и медии тези забрани често се свързват изключително с талибаните. Принудителната изолация на жените е дълбоко вкоренена в афганистанската селска култура. Среща се и в по-бедните части на големите градове.
Талибаните не се радват на популярност.
През 2009 г. британският Отдел за международно развитие възложи на афганистанска неправителствена организация да проведе проучвания за това как хората сравняват талибаните с афганистанското правителство. Резултатите показват, че кампанията на НАТО за демонизиране на талибаните не е по-ефективна от съветските усилия за демонизиране на муджахидините.
Едно проучване съобщава за отношението на жителите на провинция Хелманд към правосъдната система. Повече от половината анкетирани мъже определят талибаните като "напълно достойни за доверие и справедливи". Талибаните взимаха пари чрез данъци върху земеделските култури и пътните такси, но не искаха подкупи. Според проучването "повечето обикновени хора свързват [националното] правителство с практики и поведение, които не харесват: невъзможност да се осигури сигурност, зависимост от чуждестранните военни, изкореняване на основна култура за препитание (мака) и партизанщина (преференциално отношение към северняците)".
В проучване от 2009 г., поръчано в три ключови провинции, хората бяха питани какво ги кара да се присъединят към талибаните. От 192-ма отговорили само десетима подкрепят правителството. Останалите го смятат за корумпирано. Повечето подкрепят талибаните, поне това, което те наричат "добри талибани", дефинирани като онези, които проявяват религиозно благочестие, нападат чужди сили, но не и афганистанците и осигуряват бързо и справедливо правосъдие.
(Със съкращения)
