Александър МАРИНОВ
Още преди насрочването на предстоящите избори 2 в 1 се коментираше как ще се отрази съвместяването на президентски и парламентарен вот и най-вече кой ще спечели от това. След регистрирането на основните претенденти за поста на държавния глава и публикуването на първите резултати от социологически изследвания вече има основание да се разсъждава доколко и как партиите ще помогнат на подкрепените (или издигнати) от тях кандидати, а също дали и кои кандидати биха могли да “дръпнат” напред своите партийни съюзници.
В случая трябва да се отчитат три изходни предпоставки. На първо място, ключовите участници в президентската надпревара (с изключение на двойката Карадайъ/Михайлова) бяха издигнати от инициативни комитети, наистина, с подкрепата на партии. Това обстоятелство само по себе си усложнява взаимодействието, защото
всяка по-близка прегръдка
обезсмисля въпросната политическа маневра – отличен пример ни дава Герджиков, който веднага лъсна като аватар на ГЕРБ (и ДПС).
Второ, по силата на популярността и досегашната политическа дейност сред издигнатите кандидати единствено действащият държавен глава може да добави нещо на подкрепящите го партии. Карадайъ вероятно ще мобилизира във висока степен електората на ДПС на датата на общия вот, докато Герджиков и Панов не се припознават като свои дори от целите ядра на ГЕРБ и десницата, какво остава за електоралната им периферия. Първият е пределно безличен и бяга от злободневната конкретика, вторият е специалист в много тясна област, която въпреки значимостта си трудно може да развълнува средностатистическия български избирател, ако не бъде разбираемо обвързана с всекидневните му проблеми.
Трето, повечето партии (с изключение на “Продължаваме промяната”)
преживяват сериозни сътресения,
с които – поне до момента – не успяват да се справят бързо и устойчиво. Това затруднява ефективната мобилизация за едновременно решаване на две сами по себе си сложни електорални задачи. Реална е опасността някои от кандидатите да дръпнат надолу, а не да изтеглят съответните подкрепящи ги партии, или – като по-малка злина – просто да протекат две паралелни и взаимно отнемащи ресурси кампании.
Към очертаните три чисто политически характеристики трябва да се добави спецификата на сложната обществена ситуация – задълбочаващи се преплетени кризи и засилващи се тревоги на огромното мнозинство от българите. В тези условия решението на немалко избиратели за кого да гласуват (и дали да гласуват въобще) ще бъде несигурно до последния момент, независимо от декларираните към момента намерения.
При тези изходни параметри на изборите 2 в 1 какво показват проведените в последните две седмици и публикувани до момента социологически проучвания?
Ключов въпрос е каква ще бъде
фактическата активност на избирателите
– заради формалното изискване за 50% участие с оглед евентуалното приключване на президентската надпревара още на първи тур, но и поради неяснотата кои и чии избиратели ще излязат (или няма да излязат) да гласуват на 14-и ноември.
Засега социолозите прогнозират сравнително висока активност – обичайната за президентски избори над 50% и малко по-ниска (но повишена спрямо юли т.г.) на парламентарните. Конкретните стойности варират при отделните агенции съответно между 53 и 55 на сто и между 47 и 49 на сто. Но това предвиждане има “двойно дъно”, което негласно се отчита от социологическите агенции. Например, в проучването на „Сова-Харис“ се предвижда активност от 55% (отговор “Напълно сигурни, че ще гласуват”) и се уточнява, че това означава до урните да идат около 3.1 млн. души. В същото време, по актуализираните преди четири месеца избирателни списъци, гласоподавателите са около 6.780 милиона, т.е. 55 на сто активност би трябвало да означава поне 3.5 млн. гласували. Ясно е, че не става дума за елементарна аритметична грешка, а за
сериозен проблем на електоралната ни система.
Реално намиращите се на територията на страната български граждани са много по-малко от регистрираните в избирателните списъци, докато активността се изчислява според последните. Не разполагаме с данни колко от включените в избирателните списъци в момента са в чужбина, тъй като ковид-пандемията принуди мнозина да се върнат у нас, а действа и ефектът на Брексит. Въпреки повишения брой гласуващи в чужбина, голямото мнозинство от българите зад граница няма да искат (а и да искат, няма да могат) да вземат участие в изборите. Между другото, самият факт, че институциите не знаят колко и кои български граждани с право на глас отсъстват от страната, е показателен за състоянието на държавността ни.
Иначе казано, за постигане на необходимите 50 на сто активност на 14-и ноември ще бъде нужно до урните да идат поне 3.4 млн. души. Това не е толкова трудно осъществима задача.
Нека припомним, че на първи тур на президентските избори през 2016 г. гласуваха около 3.94 млн. души, а на парламентарните през 2017 г. – около 3.68 милиона. През април т.г. активността е около 3.4 млн., но през юли рязко спада до 2.77 милиона. Сривът обаче се дължи не само на разочарованието, а и на други причини, например – на летните отпуски на градските избиратели. Има реална възможност активността за президентските избори да достигне 3.35-3.4 млн. души и дори да бъде по-висока, но това зависи преди всичко от мобилизирането на хората, които гласуват по-рядко и са ръководени от по-специфични мотиви (в сравнение с „постоянните” избиратели).
Социологическите данни към началото на кампанията
показват очакваната голяма преднина на действащия президент. Твърдо решилите да гласуват за него доближават 50-процентовата граница. Далеч назад е кандидатът на ГЕРБ Герджиков (с около 20 на сто подкрепа), а изненадата идва от приблизително изравнените позиции на Панов и Карадайъ. Ако активността надхвърли 50 на сто, победата на Радев „от раз“ е много вероятна.
Съдейки по данните, единствено Радев може да дръпне нагоре подкрепящите го партии, но това зависи от степента и начина на взаимното им ангажиране. До момента партиите изглежда не осъзнават в необходимата степен, че това би било главно в тяхна полза. Още повече, ако изключим „енигмата“ ПП, останалите не са в цветущо положение. От своя страна, докато избирателите на БСП и ИБНИ са почти изцяло мобилизирани в подкрепа на действащия президент, при ИТН и ПП има немалки възможности за допълнителен ръст.
Липсата на перспектива видимо тласка ГЕРБ и десницата да минимизират усилията си за подкрепа на своите „независими“ кандидати и да се фокусират върху решаващите за тях парламентарни избори.
