Александър МАРИНОВ
Казват, че има три вида хора: които правят нещата да се случват, които гледат как нещата се случват и които се чудят какво се е случило. Въпреки че някои още не са разбрали (или не искат да разберат), президентът Румен Радев е от първия вид. От началото на първия си мандат до последния ден на втория, а сигурно и след това, той преследва и ще преследва целите, заради които завоюва високо обществено доверие и подкрепа. Такъв е истинският лидер – той действа, а не коментира, съзерцава или мрънка.
Вярно е, че българската президентска институция е така устроена, че ефективното действие на държавния глава трябва постоянно да балансира между формалните конституционни правомощия и потенциала на политическия авторитет (доколкото такъв е завоюван). Някои български президенти, като предшественика на Радев, нямаха особен проблем в това отношение поради пределно скромния си капацитет. Те бяха обречени да се задоволяват с церемониални и коментаторски функции. Тези, които го правеха сравнително добре, бяха приемани (поне до известно време) за "успешни" президенти. Други станаха за посмешище.
При действащия държавен глава има една основна отлика – той премина през поредица от изпитания и битки, отстоявайки с дела константното публично доверие, доказвайки на обществото, че няма да се поддаде на основните заплахи пред българските политици –
да бъде купен, сплашен или зомбиран от ласкатели.
Стъпвайки на този авторитет, подплатен с убедителна втора изборна победа, Радев продължава по възприетия стратегически курс – да промени България към по-добро. Както всеки смъртен, той също не е „ваксиниран” срещу грешки, но има предимство на ясните цели и гъвкав подбор на средствата за постигането им, допълнени от мащаба на управленско мислене.
Поради изброеното, ако някой е смятал, че Румен Радев ще се „кротне” и през следващите пет години ще се радва на почести и привилегии, дълбоко се е заблуждавал. Това се отнася не само до противниците му, но и до неговите потенциални съюзници и партньори. Който и да управлява от другата страна на „Дондуков”, той ще се сблъсква с един и същи проактивен подход. Разликата ще бъде само в диференцираното третиране на нюансите в поведението – враждебност или добронамереност, лицемерие или откритост, самонадеяност или способност да възприемаш обосновани критики и съвети, диалогичност или нарцистична глухота.
На очертаната основа можем да преминем към възможните отговори на все по-често задавания въпрос „Какво цели президентът със своята постоянна критична активност по отношение на новото управление?”
Интерпретациите са разнообразни, но далеч не всички заслужават внимание. Като например – откровено интригантското вестникарско заглавие „Борисов и Радев се съюзиха срещу правителството!” Или разсъждения на тема „Президентът действа като премиер”, в които прозира
учудващо непознаване на институционалните рамки и механизми.
(Наскоро един иначе уважаван коментатор обясняваше как премиерът Кирил Петков, чрез своя Съвет по сигурността, „дублира” свикания от президента КСНС, пренебрегвайки фундаменталните различия между статута, целите и състава на двата органа.)
Доста популярна версия е, че с предполагаемо подранилата си критичност към управляващите Румен Радев иска да се дистанцира от тях и да се застрахова от поемане на негативи заради евентуалните им грешки. Това не отговаря на истината, поне не и в буквалното разбиране. Президентът не носи отговорност нито за правителството, нито за парламентарното мнозинство. Служебните кабинети, които бяха под негова егида, вече са в историята. А новите управляващи са напълно автономни субекти на вземане на решения и на консумиране на последиците от тях.
Политическата генеалогия на Петков, Василев, Денков, Янев, Рашков и някои други фигури в управлението е много по-сложна от участието им в едно или две служебни правителства.
Без съмнение, формациите в четворната коалиция като цяло се радват на добронамерено и конструктивно отношение от страна на държавния глава, но то
не трябва да се тълкува като подпис под празен лист.
Самият Радев неведнъж изрично подчерта, че отношението му към всяко правителство ще се води от едни и същи стандарти и ще се определя изключително по резултатите. Тук културните взаимоотношения и толерантността (невъзможни при предишния режим) са само предпоставка за постигане на резултати, а не индулгенция за допускани управленски грешки, не дай Боже, на по-тежки грехове.
Когато притиска управляващите с настояване за по-енергични и обмислени действия, президентът иска да предпази от негативни последици не себе си и не тях персонално, а най-вече ценностите и целите, чието заявяване и реализиране осигури и неговата, и тяхната победа.
Именно тези ценности и цели трябва да бъдат опазени и защитени от компрометиране и девалвация в очите на обществото. Има всички основания да се предположи, че мащабът на проблемите, в които сме затънали, е толкова голям, че желаната промяна едва ли ще бъде постигната в рамките на един-единствен мандат и от едно и също правителство. Важно е да има движение напред, което поддържа избликналата през последните две години позитивна гражданска енергия. Тази щафета може да бъде предавана не един и два пъти, а единственият (засега) стабилен гарант за следване на избрания път е именно Румен Радев.
Вътрешните и външните заплахи и трудности са толкова сериозни, че никой не може да гарантира
доколко и докога ще устои едно конкретно управление.
В нашия случай има и редица усложняващи обстоятелства – сложна и уязвима коалиционна конструкция, агресивна и разполагаща с големи ресурси опозиция в лицето на бившите управляващи и техните нови съюзници, недостатъчен резерв от (едновременно) компетентни, опитни и почтени управленци.
Има някои симптоми, които дават основание ако не за оценки (нека да изчакаме стоте дни), то поне за обезпокоеност от гледна точка на стила на работа и комуникация. В такава ситуация добронамереността се изразява не в куртоазно мълчание, а в честно и в същото време уважително изказване на мнение. Това представлява и своеобразна форма на предоставяне на полезни съвети, когато такива не са изрично поискани.
В случая добронамерената критичност на президента и настояването за по-енергични действия имат двойно позитивно-превантивно значение. От една страна, това е споделяне на част от безспорния авторитет на институцията, а от друга – полезна индикация, че търпението и на най-искрените поддържници на промяната няма да бъде вечно. Поне не и към тези нейни носители.
