Февруари 1943 г., Скопие. Една българка с бебето си изкарва войната в тясна квартира край Вардара. От прозореца се вижда реката. Тя е сама, съпругът й и свекър й са в казармите, родителите й – в домовете си зад граничната бразда, приятелите – в България. Война е. Бомби, студ, страх, глад и жажда за живот. Майката няма кърма за бебето, няма храна и за себе си, няма толкова много други неща. Един войник, един чужд непознат войник топи залъци хляб във вода и захар и ги дава на пеленачето. Така го спасява от гладна смърт. Дали този войник би пощадил бащата на бебето, ако се бяха срещнали на фронта – никой не знае.
Февруари 2022 г. – телевизия, интернет, мобилни телефони, виртуална реалност. На крачка от космическия туризъм…
На фона на това Русия напада Украйна. Било военна операция, не било война, макар че хората се крият в бомбоубежища. Студ, глад, куршуми, ракети и… жажда за живот. Някой е превъртял рулетката на времето – бебета се раждат под земята, други поемат първата си глътка въздух далеч от родината. През ХХI век хората от крайморските градове на Украйна не гледат на морето като на туризъм, почивка, работа, а като на място, от което евентуално може да дойде смъртта (т.е. вражеския десант). Водата е и щит, и заплаха.
Някои остават в домовете си, криейки се като на филм, други тръгват набързо събрали децата, мечтите и спомените си в един телефон. Бременни жени тръгват сами, за да опазят живота, който носят. Мнозина им помагат – те са безименни. В далечни страни проплакват бебета като лъч светлина на надеждата, символ на живота, на силата и смелостта.
Някой някъде обяснява, че това не е война и сякаш никой не е връщал часовника с десетилетия назад. Някой някъде променя светкавично закони, издава заповеди, указания, забрани срещу истината, арестува стотици, налага, разполага, смята се всесилен над живота и смъртта. Заплашва и овладява. Защо? В името на какво?
На 25 февруари 2022 г. руски войски овладяха контрола над АЕЦ „Чернобил“ – „горчивата вода пелин“ на ХХ-ти век. Атомната електроцентрала, чиято авария промени толкова човешки съдби след 26-ти април 1986, и за чиято авария и последвала радиация бе забранено да се говори.
И тогава Чернобил беше под командването на Москва. И тогава истината се отричаше. Лекарите нямаха право да говорят. Пациентите в 13 европейски държави, засегнати от радиация, не искаха да говорят. Нямаха обяснение за множеството онкологични и автоимунни заболявания. Снимки на деца с множество малформации можеха да се видят само в западни списания. „Не може да се докаже пряка връзка“. Няма как – злото е безименно. То само подменя истината, заплашва, налага, разполага, ограничава. Но не може да спре живота.
Сега, 36 години след аварията в АЕЦ „Чернобил“, стремежът на руските сили е да овладеят атомните електроцентрали на Украйна и да разрушат транспортната инфраструктура. Макар учените да не отчитат завишена радиация, схватките край атомни централи са повод за повишено внимание. Дали има специалисти, които наблюдават процесите в централите? Какви мерки за защита се вземат? – въпроси без отговор и от двете страни, участващи в „конфликта“.
Не може да се вярва напълно на украински публикации, че планирането на тази „военна операция“ е било тя да продължи 15 дни.
Разрушенията, масовата евакуация, овладяването на ключова инфраструктура говорят за доста по-мащабни цели, чието постигане може да отнеме месеци. Никой не може да предвиди нито мащаба, нито финала на тази война.
За мнозина беше странен и денят, в който започна „операцията“. Спрягаха се датите 16-ти, 20-ти февруари, но Владимир Путин разпореди „военната операция“ да започне на 24-ти февруари. Дата, която не се отличава с нищо особено нито в Църковния, нито в светския календар.
Няма логика в навечерието на Великия пост една православна държава да напада друга ортодоксална държава, „предоставяйки“ унищожението на своя кръвен брат на мюсюлмански бойци.
В речта си за признаване на двете "републики" – Донецката и Луганската, Путин каза: „Отдавна жителите на югозападната исторически древноруска земя назоваваха себе си „руски и православни“. Добре, че руският лидер не заимства много от северомакедонските похвати, за да вплете отделни исторически събития в общата кошница на своите цели, но отговорите на въпросите наистина могат да бъдат открити в речите му.
И все пак – защо тогава избухна тази „операция“, чието подгряване дълго се усещаше във въздуха?
Предишният ден – 23 февруари, е „День защитника Отечества в России“ – Денят на воинската слава. По времето на социализма е бил нещо като Денят на мъжа – жените са подарявали подаръци на съпрузите си, празнували са.
Дали ранното утро на 24 февруари не е било подбрано точно, за да може да отшумят последиците от мъжкия празник? Това е само незначителна хипотеза, по която могат да се измерват логиката на мотивите и последователността на действията на руската страна. Защото в тази „операция“ логиката е трудно откриваема.
Нахлуването на руски войски, определено от президента на Руската федерация Владимир Путин като „операция за „демилитаризация и денацификация на Украйна“, ще спре. И тази война ще отмине. Ще имаме още едно следвоенно поколение, белязано от раните на войната. Ще има още бебета, спасени или пощадени от „вражески“ войници. Българи, румънци, поляци, словенци отвориха сърца и домове за прием на украинските бежанци. За да го има Животът.
Животът, който бременните украински майки донесоха и в България. Тук се раждат и техните деца в потвърждение, че животът продължава. В крайморските ни градове Бургас и Варна вече проплакаха първите бебета, спасени от неизвестността – отново близо до вода. Въпреки всичко.
Доброто често е безименно. Злото, дори да има лице, може да забрани да бъде назовавано, но няма да бъде забравено.
Весела Веселинова
