Александър МАРИНОВ
Дори от чисто формална гледна точка (добре организирана и ресурсно обезпечена партия с мощно представителство в местната власт и втора по големина парламентарна група) състоянието и перспективите на ГЕРБ представляват аналитичен интерес. Още по-важно е да се установи дали организацията и нейното ръководство са извлекли някакви поуки от поредицата тежки електорални и репутационни загуби през последната година. На тази основа би било възможно да се предвиди каква тактика и стратегия за възстановяване на влиянието биха избрали бившите управляващи и какви са шансовете им за успех.
Изтеклите 4-5 месеца и току що проведената национална конференция на ГЕРБ показват, че нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено. Разбира се, това не означава, че е имало някакви основания да очакваме генерални промени от въпросния форум. И вождът, и обкръжението му, и масата активисти в залата залагат на същото, което са правили и досега – може би, защото вярват, че то ще им донесе успех, а по-вероятно – защото друго не могат.
Борисов
показва познатото арогантно самодоволство,
въпреки че под тази маска се прокрадват страх и подозрения към част от приближените му.
Обкръжението му е все така сервилно, независимо че поне част от тези хора със сигурност кроят и други планове. Аморфната публика в залата е все така покорна, въпреки че част от активистите, особено с позиции в местната власт, пресмятат какви лупинги биха им дали известни шансове да останат на повърхността след изборите през 2023 година.
ГЕРБ се опитва да покаже самочувствие, но декларираната линия към предсрочни избори е по-скоро блъф, целящ самоуспокоение в редиците, отколкото обективен анализ на ситуацията и перспективите. Проблемът е не толкова в непоклатимостта на управляващата четворна коалиция, колкото в ясното съзнание, че ако не настъпят драматични промени, основната опозиционна партия няма шанс да спечели едни честни избори. Особено ако отчитаме, че практически няма изгледи те да бъдат организирани от симпатизиращо й правителство.
Освен това, крайно неубедителна е избраната тактика
да се критикува днешното управление
на база сравнение с „постиженията” на ГЕРБ. Доводите от типа „колко струваше тока по мое време” трудно могат да убедят някого предвид пределната яснота по две точки: първо, че днешните неблагополучия в голяма степен са предопределени от порочния стар корупционен модел, наложен от Борисов, и второ, че голяма част от проблемите са предизвикани от международни събития и тенденции, които милостиво ни заобикаляха през последните 10 години. Ясно е, че държавата ни показва пълна неспособност да действа в условията на наслагващи се кризи, но липсата на капацитет не е вина на това управление. Друг е въпросът, че правителството и подкрепящото го мнозинство не показват особен напредък в „ученето чрез действие”.
По всичко личи, че ГЕРБ се оказват напълно неспособни да се поучат от собствените си грешки и да ги признаят чрез поне някакво – пък било то и лицемерно – разкаяние. Трябва да признаем, че това е действително трудна задача, като имаме предвид, че начело на партията е един – по каноните на партийната идеология – безгрешен и непогрешим политически светец и гений. Тъй като всеки в България знае, че когато става дума за решения
ГЕРБ е Борисов и Борисов е ГЕРБ,
всички ходове на национално равнище са по дефиниция единствено правилните, а обяснението за печалните резултати, разбира се, трябва да се търси (ако перифразираме стария виц) в Румен Радев и четирите годишни времена.
Поради това обстоятелство ГЕРБ е в безизходица – няма път напред с Борисов начело, а Борисов може да бъде сменен, само ако и когато той самият пожелае. На свой ред той в момента не смее да го направи, защото се мъчи да получи гаранции за недосегаемост, а такива никой не може и не иска да му даде. Така кръгът се затваря.
Надеждите за победоносно завръщане в резултат на евентуален провал на днешните управляващи са илюзорни. Не защото такъв провал е невъзможен, а защото след тях на власт ще дойде всеки друг, но не и ГЕРБ (нито субект, който би партнирал с тях). Положението би могло да се промени само при радикално преформатиране, ребрандиране и персонално обновяване на партията. Но… както казахме, това (поне засега) е мисия невъзможна.
Борисов изглежда тотално неспособен да проумее, че
не може да вдигне партията на крака
с нападки към опонентите и спомени за „светлото минало на видимите резултати”. Нито той, нито хората около него са способни да предложат нови идеи, нови инициативи, нови лица, чрез които да започне постепенно и мъчително отърсване от позорното наследство. Всъщност, намирането на ново лице не е толкова трудно, но очевидно Борисов не вярва на никого и се опасява, че когото и да сложи за свой заместник, първата му работа ще бъде да освободи партията от този непосилен баласт. Като знаем как се отнасяше към своите приближени и съратници, вкл. най-преданите, тези опасения не са лишени от основания.
Именно затова той пуска такива намеци, че някои хора в партията „много искат да се отърват от него”. Стягането на редиците и мотивирането на лоялните обаче ще става все по-трудно, защото
водачът вече няма тези властови лостове,
които да гарантират подчинение.
Вярно е, че трудно можем да си представим как би изглеждал ГЕРБ без Борисов (и дали въобще би оцелял), но наближава моментът, когато смяната му вече няма да помогне. Партията лети надолу и изхвърлянето на баласта е въпрос на живот и смърт. Скоро единственият изход ще бъде в спасяването по единично.
Впрочем, това е проблемът на всички еднолични партии (понякога погрешно ги наричат лидерски). Истинският лидер винаги мисли какво ще остави след себе си, главатарят се грижи единствено за своето благополучие и оцеляване. Дори НДСВ не оцеля, въпреки че Симеон Сакскобургготски се оттегли без шумни скандали, а при ГЕРБ шансовете за благополучно продължение изглеждат нищожни. Особено ако отчитаме, че там вече почти не останаха хора, способни да мислят креативно или поне нормално.
Изглежда драмата ще се повтори като фарс.
