Александър МАРИНОВ
Тези дни в медийното пространство силно отеква въпросът ще разтури ли управляващата коалиция конфликтът около избора на нов управител на БНБ. Всъщност това питане има два възможни отговора. Ако имаме предвид падане на правителството сега и по този повод – едва ли. Но ако говорим за способността на карето да управлява и да изпълнява ангажиментите, с които дойде на власт, а не просто да не пада, белята вече е сторена. Дори най-големите поддръжници на промяната (в сегашния й вариант) вече са изпълнени със съмнения относно перспективите пред това съдружие.
Политическата криза не е навлязла в горещата си фаза, но процесът започна. Той все още не е необратим, но вероятността да бъде овладян не е висока. Причините са няколко и не се свеждат просто до глупост или безотговорност на конкретни лица.
Политиката има свои неумолими закони.
Уж бяхме научили урока, че „стабилността” на управлението не е самоцел, а само една от предпоставките то да изпълнява обществено възложените отговорности. Именно тук е първият голям проблем – правителството на Петков засега успява да се задържи на крака, но не е започнало да изпълнява най-важните задачи от коалиционното споразумение, а само гаси пожари, и то не по най-ефективния начин. Мнозинството и неговият кабинет дори не правят опит да изпълнят законовото си задължение да подготвят и представят програма за управление за четиригодишен мандат. Това е озадачаващо и обезпокояващо, защото възможните отговори са до един неблагоприятни.
В началото гледахме оптимистично на подготовката на коалиционното споразумение, не само заради проявената диалогичност, но и защото изглеждаше, че то скъсява дистанцията до една добра управленска програма – с наистина значими цели, обосновани приоритети и ясни показатели за изпълнение. Към момента обаче се създава впечатлението, че карето управляващи не могат, или не искат (или двете едновременно) да осъществят тази задължителна следваща стъпка. Те продължават да се носят по стихията на словесните импровизации на принципа „всеки ден по три чудеса”. Изглежда дори не се опитват да преведат чудесните пожелания на езика на планомерното управленско действие, защото си дават сметка, че няма да успеят да се договорят отново. В този си вид коалиционното споразумение носи временно облекчение, тъй като всеки копае в своя двор. Но това спокойствие е измамно, защото управлението на държавата не е механичен сбор от стопанисването на парцелирани сектори без надзъртане в паницата на съседа.
Именно тук се откроява вторият важен и бързо изострящ се проблем. Управляващите не само
не са способни да овладяват кризите
в своите взаимоотношения, но и показват удивителен талант при тяхното разпалване и разрастване. Тогава как да повярваме, че могат да предвидят големите заплахи пред обществото ни и поне да минимизират последиците за хората? Форматите, които ни се представят като механизми за коалиционно взаимодействие, видимо не работят. Опитите за решаване на един проблем водят до възникване на три нови. Ясно е, че така дълго не може да продължава, но не се забелязва нито идея, нито усилие за рестартиране или поне за устойчиво успокояване.
Някои наблюдатели, които омаловажават ставащото, изтъкват аргумента, че сред четиримата играчи в карето на управлението няма да се намери някой толкова глупав, че да поеме отговорността за предизвикване на избори, особено по не толкова чувствителен за обществото проблем, като избора на управител на БНБ. В този смисъл ни съветват да не драматизираме цветистите епитети и взаимните обвинения, които всеки ден си отправят съюзниците. В случая има известна нашенска политическа логика – когато трябва да се разпределят порциите на властта, чувството за достойнство внезапно се разсейва. Но тя затова е нашенска, защото е изкривена, псевдологика.
Не бива да пропускаме, че в политиката думите са дела, а делата започват с думи. На практика партньорите не само се ругаят,
те започнаха да се блокират и цакат взаимно
по целия фронт на управлението – от текущото менажиране на разплащанията с бизнеса през структурните промени и заявките за мегапроекти до плахите начални стъпки за съдебни реформи. Проблемите се изнасят извън вътрешнокоалиционните механизми и вече се поставят пред обществото, т.е. въвличат се страни, които няма как да бъдат успокоени с класическите властови транквиланти.
И най-дебелият гьонсуратлък има някакви граници. Обидите могат да бъдат преглътнати, но не и забравени. Вместо да изграждат взаимно разбиране и кооперативност, партньорите полагат неистови усилия да седят около една маса, без да се сбият. Вероятно е възможно еднократно да гласуваш за някого „с отвращение”, но не и да се управлява държавата в сложен коалиционен формат и в невероятно тежки времена. Натрупаният негативизъм ще избие точно когато ще трябва да се посочи този, който е счупил стомната. В това отношение нашите политици също могат да се похвалят със завидни способности.
Накрая, най-важното. Политиката, за която гласуваха мнозинството от българите през отминалата 2021 г., не се свежда до страсти и сделки между политиците. Тя включва като главно действащо лице хората – като ценност и като субект на управлението. Движещата сила на промяната не са партийните табели, а енергията и солидарността на гражданите, усещането за принадлежност към общо и значимо начинание. Затова с ясното послание „Аз и вие, това не сме ние”, което по своему излъчва всеки от участниците в коалицията, те
вкупом режат клона, на който седят.
Както вярно отбелязват анализаторите, избирателите на четирите формации са достатъчно различни във всяко едно отношение, така че не са нужни особени усилия, за да се разбягат. Някакъв мотив им даваше надеждата, че техните избраници работят заедно за постигане на важни за всички цели. Тази надежда вече отмира, въпреки че може да умре последна.
Всъщност, евентуалното падение на този вариант на общественото усилие за промяна не означава край на надеждата, а просто ново начало. Тази стомна изглежда вече е счупена, но боят няма да бъде излишен. Най-малкото за следващите, които ще поемат отговорността да носят вода от извора.
