Няма какво повече да си играем на политкоректност, медийна толерантност и търсене на всички гледни точки. В този й вид, къщичката на българската съдебна власт трябва да бъде срината до основи и изградена наново. Но не със старите тухли, дюшемета и черчевета, както се случи след приемането на конституцията през 1991 г., а с чисто нови и съвременни материали.
За целта лидерите на управляващото мнозинство Кирил Петков и Асен Василев трябва да съберат коалиционните си партньори и да ги убедят, че повече никой не бива да робува на вехти мантри и доказано вредни юридически постулати. Някой си бил казал, че в основата на съвременната държава има един единствен крайъгълен камък:
разделението и взаимния контрол на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна.
Така е – казал го е човекът. А западната цивилизация е прегърнала казаното и го е „циментирала“ в основен принцип. Докато ние какво правим от 1944 г. насам? Играем си на вица, обезсмислил съществуването на профсъюзите по времето на социализма: „Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя!“
Е, с една единствена и много фундаментална разлика: ние наистина лъжем Брюксел и Вашингтон, че реформиране съдебната система и утвърждаване върховенството на закона. Те обаче – не знайно защо – изобщо не ни лъжат, че ни плащат плащат: от влизането в сила на новата конституция през лятото на 1991 г., досега в България са влезли
най-малко 35 милиарда евро днешни пари.
С тях ние трябваше да направим едно много простичко нещо – да си подредим държавата, гарантирайки трите основни принципа на демокрацията: върховенство на закона, пазарна икономика и развито гражданско общество.
Вместо това обаче какво направихме? Да се похвалим с „нещо“, струващо толкова много пари? Най-много да оправдаем половината от тези милиарди. Всичко останало е или откраднато, или „закопано“ в някакви безумни и безсмислени начинания, финансирани по партийна или шуробаджанашка линия. По тази тема сме писали през годините стотици, ако не и хиляди пъти, затова днес караме направо през просото.
От 1997 г. насам, когато СДС и коалиционните му партньори в „Обединените демократични сили“ спечелиха изборите, а Иван Костов стана лидер на първата политическа сила, изкарала пълния си 4-годишен мандат,
разделението на властите започна да „преживява“ изумително странна мутация.
Вместо да бъде спазена традицията, завещана ни от Монтескьо преди 274 години, у нас се случи нещо… нашенско, да речем.
Формално, всичко си беше точно. Първо – властите са три: законодателна, изпълнителна и съдебна. Второ – те са независими една от друга, но между тях има баланс и се контролират взаимно. Трето – парламентът пише законите, правителството ги прилага, а слугите на Темида санкционират всяко отклонение от правия път. И четвърто – класическата йерархия на нормативната уредба също беше спазена: конституция – закони – кодекси – правилници – наредби – постановления и т.н.
На практика обаче картинката беше много по-различна.
Депутатите от управляващите мнозинства
безропотно изпълняваха повелите на партийните си централи
и превръщаха в нормативни актове всяка „поръчка“ на техните спонсори. В резултат на това нормативната ни уредба, вместо да регулира обществените отношения в полза на гражданите и бизнеса, разпредели за десетилетия държавната „баница“ между правилните хора. Парламентът наистина бе превърнат в гумен политически печат, а парламентарният контрол бе превърнат в технология за разчистване на лични и корпоративни сметки.
Помните ли преди три петилетки и половина какво каза лидерът на ДПС Ахмед Доган в студиото на днешния управляващ коалиционен партньор Слави Трифонов?
Правилно си спомняте –
всяка партия си има обръч от фирми.
Те финансират съществуването й, а когато влезе във властта – било като управляваща сила, било като удобна опозиция – започва връщането на жеста. Главно чрез обществени поръчки, лежерно подминаване на некоректни практики и снизходително отношение на контролните органи и съдебната власт.
Тогава всички си мислехме, че Ахмед Доган е не само прав, но и смел, защото кой друг политик би споделил на висок глас такава задкулисна интимност?
Както се казва в една телевизионна реклама – „Стига глупости!“
В самото начало на прехода откровението на Доган може и да е било вярно, но след връщането на Царя през 2001 г. и началото на скоропостижното ерозиране на системните партии от 90-те години на миналия век, истината става точно обратната. Не всяка партия си има обръч от фирми, а
всеки фирмен обръч си има поне една партия.
Доказателства бол.
След разгромната загуба през 2001 г., СДС се разцепи така, сякаш никога не е съществувал. Порнографията стигна дотам, че първопроходникът на синята идея – „Екогласност“, вече е парламентарен ортак с БСП и според лидерът му организацията винаги си е била… червено ориентирана!
Да задаваме въпроси от сорта „Какво се случи с НДСВ?“ и „Какви точно идеологически несъответствия има между БСП на Станишев и Нинова, АБВ на Първанов и Петков и „Движение 21″ на Дончева?“ е повече от нелепо. Защото за никого не е тайна, че всичко е бизнес!
Ами ГЕРБ? Същата работа, само че вършена безпардонно нагло и в пълен разрез с една от най-стойностните български поговори –
„Дори в разврата трябва да има капка морал!“
Каквото каже Бащицата – това се случва, думата му на две не става! А кой обира парсата – всеки може да отвори Търговския регистър и да сравни какво е било финансово състояние на гербаджийските галеници преди влизането на Бойко в голямата власт, и какво е днес. Поради липса на място и време, обобщаваме набързо.
Парламентът пишеше и приемаше закони по поръчка. Правителството уреждаше бизнеса на задкулисните спонсори така, че всички да знаят за какво става дума, но никой нищо да не е в състояние да направи. А
съдебната власт бе обезсмислена по три направления
– деградиране на юридическото образование, приемане на неработещи и взаимно изключващи се закони, назначаване по върховете на институциите платени послушковци и готови на всичко кариеристи.
И какво се случва днес, точно една година след управленския залез на Борисов и изгрева на… „Започваме изчегъртването“ и „Продължаваме промяната“? Абсолютно нищо. Или по-скоро – крайно неприятни неща.
Депутатите от управляващата коалиция буквално профукаха първите си 100 дни в празни приказки и имитиране на дейности. И то толкова безцеремонно, че през седмицата оправдават заплатите си със законодателна дейност най-много два работни дни – сряда и четвъртък.
Всъщност – не. напоследък се забелязва още една тенденция, която е пълна противоположност на управленската епоха „Борисов“: стане ли дума за пари, министрите и вицепремиерите на Кирил Петков
не смеят да кихнат без разрешението на парламента!
Без изобщо да ги интересува какво пише в конституцията, в правилника за дейността на Народното събрание, в ресорните им закони и… къде ли не още.
На 13 април обаче управляващата коалиция изби всичката риба на света: в продължение на няколко часа най-малко две постоянни комисии – по бюджет и финанси и по конституционни и правни въпроси умуваха дали парламентът да разреши на регионалния министър да плати на строителния бранш всички дължими от държавата пари – около 1 млрд. лв., или само половината. И то за договори, чието изпълнение е установено както си му е реда – с протоколи, приемателни комисии, отчети, фактури и т.н.
По силата на каква логика
парламента е тръгнал да разрешава или да забранява на правителството
– в лицето на еди кой си министър – дали трябва или не трябва да изпълни някое свое законоустановено задължение? Нито в конституцията фигурира подобно парламентарно правомощие, нито в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание.
Да, депутатите имат право да знаят къде какво се случва, но по друга процедура и в друго качество. В случая с АПИ, „Автомагистрали“ и милиардите, налети за строителство на магистрала „Хемус“, за текущи ремонти и за зимно почистване на пътната мрежа,
парламентът изобщо няма право да си играе на „Това да, това не!“
Прокуратурата, между другото, също няма работа в решаването на този казус. Поне засега, защото преди законодателната и съдебната власт да се намесят, тежката си дума трябва да каже поне три четири от „съответните“ компетентни ведомства – Сметна палата, АДФИ, НАП, Главен инспекторат в Министерския съвет, Агенция за обществени поръчки, Икономическа полиция, Финансово разузнаване (т.е. ДАНС) и една камара административни съдилища и търговски отделения.
И чак тогава, ако има защо, в игра влизат прокуратурата и наказателните съдии – за да санкционират виновните. Или Народното събрание – за да изкорени злото завинаги чрез ремонт на съответните закони.
Всичко останало е от лукаваго. Или заради лукавия и слабите (ни) ангели…
