Александър МАРИНОВ
На българския политически хоризонт бързо се натрупват нови буреносни облаци. Не е изключено да ни се размине с няколко вътрешнокоалиционни гръмотевици и едри капки киселинен пропаганден дъжд, но засега прогнозите са лоши. Модерният цвят на сезона е аленият – не защото БСП се възражда под ръководството на Нинова, а защото всички чертаят червени линии и размахват червени флагове. Както се казва, причервеня ни пред очите.
Преди дни бяхме свидетели на буря (в чаша вода) по повод военната помощ за Украйна. Коалицията не се разпадна, защото бе намерена схема, при която хем политиците да са по-по-най верни съюзници, хем да не дразнят избирателите, хем сделките с оръжие да продължат (защото евроатлантическата солидарност е солидарност, но и парите са си пари). Който трябваше се поозъби, след това всички се обединиха по формулата „нищо, но от сърце”. Сега обаче се задава по-тежка дилема – да се променя или не българската позиция по началото на европреговори със Северна Македония.
На пръв поглед проблем няма
– повечето наши публични фактори се кълнат, че т.нар. българско вето, наложено с решение на парламента и потвърдено на Консултативен съвет по национална сигурност, няма да бъде отменено. Освен това в българското общество има почти пълна подкрепа за тази позиция, което у нас се наблюдава много рядко. Противно на обвиненията в ретроградност и празно патриотарство, тази масова обществена нагласа стъпва на вярно осъзнаване на българския национален интерес и на естествено чувство на достойнство. Началото на преговори със Северна Македония при запазване на днешния подход и манталитет на нейната политическа класа би означавало същевременно големи проблеми не само за България, но и за целия Европейски съюз. Категоричен привърженик на тази българска позиция е най-авторитетният наш държавник – президентът Румен Радев.
Но това е само на пръв поглед. От една страна, „повечето” не значи всички. Има една малка, но много шумна групичка политици и общественици, които настояват – в името на мира и сигурността на Балканите и в Европа – да престанем да тормозим по-малките братя с разни глупости като права на човека, език на омразата и индоктриниране на младите поколения. Какво пък толкова – като влязат в европейското светилище, северомакедонците ще се пречистят и ще забравят лошите си навици. (Справка – как българските властници потиснаха корупционния си нагон след 2007 година.) В допълнение, през последните месеци активно се спекулира с войната в Украйна като форсмажорна причина за бързо разширяване на Евросъюза.
Но има и друга,
по-опасна и по-лицемерна позиция.
По-опасна, защото се поддържа от ключови фактори във властта. По-лицемерна, защото стъпва на скрита подмяна на същността на предлаганото решение, а и поради обстоятелството, че нейните поддръжници продължават да се кълнат в „единствено правилната национална позиция” и да обещават, че тя няма да бъде предадена. Това е тезата, че ние няма да вдигнем, а само ще „отместим” българското вето, иначе казано, сега ще ги „пуснем”, а по-нататък, ако не се поправят, ще ги спрем отново.
За всеки средноинтелигентен човек е ясно, че това е само засукан начин за пълно ревизиране на българската позиция и за даване на безусловна зелена светлина за преговори за членство на Северна Македония в ЕС. Подобна тактика е процедурно невъзможна и политически слаба – и сега сме подложени на груб натиск, а ако веднъж се откажем от силните си аргументи, връщането назад ще е невъзможно.
И така, по въпроса за Северна Македония
имаме три, или по-точно две и половина позиции
сред българския политически елит. Първата позиция е ясна (т.нар. 1+4) и ключовото искане при нея е промяна на македонската Конституция чрез включване на българите сред държавнотворните народи на страната. Тази позиция се подкрепя (на думи) от повечето политически партии и от огромното мнозинство от българите. Втората позиция е огледална – безусловно вдигане на българското вето. Третата е по същество равна на втората, но прикрита със смокиновото листо на демагогията.
Възниква основателният въпрос – при такива силни аргументи и широка обществена подкрепа в полза на досегашната българска позиция, защо част от партиите и политиците у нас искат да я съборят (открито или прикрито)? Отговорът е ясен – не заради някаква загриженост за българския национален интерес, а заради задействането на скрити лобистки, международни и вътрешнополитически пружини, които се оказват тясно свързани. Внезапната, прикрита с многословие, но доста настойчиво прокарвана промяна на поведението на част от управляващите може да бъде обяснена (логично) не с някакво мигновено просветление, а с влияния, които ги тласкат да се движат по ръба на острието.
Бедата на българската политика
е в това, че по-голямата част от нашите политици нямат дълбоки и трайни корени в обществото, поради което разчитат на външна подкрепа, за да се доберат до върха на властта и да се задържат там. В случая, било заради вече поети неофициални ангажименти, било заради обещания за бъдещи ползи, част от правителството и парламентарното мнозинство се разкъсват между изкушението да се докажат пред когото трябва като надеждни изпълнители и основателния страх от политическите и морални последици. За съжаление, първото като че ли надделява. Това се вижда не от днес, което поне отчасти обяснява разпространените внушения, че през май у нас „ще се случи нещо” (свързано с властта). Тази практика има своята логика и ще продължава, докато вместо израснали отдолу и доказани в практиката държавници ни управляват спуснати незнайно откъде политически еднодневки.
Впрочем не за пръв път политиците ни, решавайки съдбоносни за страната въпроси, са омаяни от властта като в рекламата за македонската наденица. Само че предпочитат не самите те, а народът да умира за нея.
