Образователно-научната реформа у нас и тя като правосъдната – едно напред, две назад. Поредното Ганкино хоро играят министър Николай Денков и депутатите от управляващата коалиция. "Друсането" започна с предложение на депутати за допълнителен бюджетен разход от 20 млн. лв., с които да бъдат увеличени заплатите на университетските преподаватели в държавните висши училища. С уловката, че преди да се случи това, Министерският съвет трябва да одобри нова методика, по която да бъдат изработени чисто нови принципи и правила за атестиране на академичния състав.
И веднага стана страшно. Повече от десетилетие след кампанията на бившия финансов министър Симеон Дянко срещу "феодалните старци в БАН", академичната общност демонстрира бърз рефлекс. Първо обстреляха законодателната хватка, чрез която правителството с подзаконов акт иска да редактира и ревизира Закона за висшето образование, който дава право на висшите училища сами да определят показателите и критериите в рамките на законовия минимум. А учените няма да са учени, естествено, ако не знаят как да го минимизират допълнително.
Като ужилен скочи и главният прокурор Иван Гешев, който сезира светкавично Конституционния съд. От загриженост за академичната автономия, за която никога не сме го чували да вземе отношение. Какво да прави, завалията, по сигналите за политическа корупция държавното обвинение отдавна е вдигнало ръце, защо да не се заеме с науката. Междувременно проблемът беше сложен и по същество – по новата методика критериите за оценка на преподавателите били силно завишени и неизпълними за голяма част от академичния състав. При това беше съзрян заговор да останат за постоянно, а не само като временно условие за разпределението на 20-те милиона.
Последва вот на депутатите в бюджетната комисия, които отхвърлиха методиката по предложение на партията на Слави Трифонов, за чийто академичен профил едва ли някой е подозирал. С мотива, че трябвало да се върви към завишаването на критериите, но това не можело да стане с малка нормативна промяна, а изисквало "цялостна и добре комуникирана реформа". А министърът академик побърза незабавно да комуникира и артикулира със самопризнанието, че "когато е направена грешка, тази грешка трябва да бъде поправена". Този факт обаче по никакъв начин не променял амбициите му за продължаване на реформата, но вече "по правилния начин – за да бъдат стъпките безупречни и от юридическа гледна точка".
В крайна сметка никой не разбра по чия точно вина е сътворена въпросната грешка, но академичната общност чу от министъра, каквото искаше: "Спокойствието е жизнено важно за системата на висшето образование и ние трябва да го създадем!" Като всичко на този свят обаче, спокойствието е също относително. Ден по-късно спорната методика трябваше да бъде отменена чрез гласуване в пленарна зала. Дебатите се проточиха повече от три часа и приключиха с… липса на кворум. Оказа се, че повече от половината депутати са се изнизали, а управляващите коалиционни партньори обещаха да решат въпроса с университетските заплати през актуализацията на бюджета. Което означава, че парите ще бъдат похарчени, а реформата – забравена.
То, не че не обръгнахме на научни кадри – отвсякъде извират доктори, главни асистенти, доценти, професори, академици. Дипломирани, степенувани и биографично напудрени експерти под прикритие с лопата да ги ринеш. Но, както е казал народът, ученото си е учено – и в отходно заведение да го затвориш, пак ще намери начин да се наяде.
