Чингиз, на договор
Тази [мобилизация] е доказателство, че армията е разбита. И викат всички наред. Мнозина не разбират това, но това е така: редовната армия беше унищожена за тези шест месеца – и сега се призовава резервът.
Аз самият бях военнослужещ на договор, [дори] и нашата подготовка беше слаба. Има само някакви фотоотчети [от ученията], а според резултатите [на фронта] се оказа, че това са били потьомкински села.
Дори ние имахме много големи загуби. А сега това е просто тълпа от хора, на които са дадени униформи. При това стари – някъде от нулевите години. И на какво ще повлияят там [на предната линия]? Просто ще умрат напразно. Това са просто цивилни, които някога са служили.
Тези, които са там сега [в Украйна], просто искат да се приберат у дома. Искат да ги сменят – да дойде поне някой да ги смени. Дори тези [моите колеги], които подкрепяха тази война, искаха [от Украйна] да се приберат у дома: "Трябва поне да си починем у дома за месец-два, а след това да се върнем и
да довършим фашистката измет".
Нашата бригада беше пред Киев. Веднага след като ни изведоха оттам през пролетта, веднага написах отказ. И щом пристигнах [от Украйна], веднага напуснах. Не исках да бъда част от това. Но все още съм в резерва: след уволнението съм записан на отчет. Регистриран съм. Чакам повиквателна – не знам ще има ли, няма ли да има. Засега още няма. Всъщност живея в град Улан Уде, но мястото, където съм регистриран, е друго. Освен това наскоро смених телефонния си номер. Може и да са ми звънили на стария, но не знам.
Роднини на жена ми са получили повиквателни. Взеха и един познат, който наскоро се уволни [от служба на договор]. Каза, че взимат много шофьори. Сам съм чувал, че викат предимно артилеристи: обадиха се на приятел от запаса от [родното] му село, че "дойде за теб повиквателна". И като пристигнал, му казали: "Това е, изпълнихме плана. Свободен си".
Един познат, който беше мобилизиран, трябва да отиде там [в Украйна] след две седмици. По принцип той е против войната. Но той така се отнася… Не го разбирам. "Е, обадиха се, какво да се прави, ще отида". Покорно някак. Не ми харесва това – опитах се да го убедя. Но той отговаря: "А да лежа десет години ли, или какво? По-добре да помогна на момчетата". Тази фраза е стандартна – "трябва да помогнете на момчетата"… Всички нормални момчета вече са се махнали от там.
Замислих се
откъде идва това покорство.
Опитваш се да обясниш на хората, че Русия е агресорът, Путин е агресорът. Че "защитата на родината" е в чужда страна, в която се унищожават градове – всичко изглежда някак странно. Че Украйна не нападна първа – че Русия нападна. Но имат един аргумент: "Ами ако дойде НАТО! И изобщо хохлите са бандеровци". И туйто. Не знам откъде идва всичко това [в главите им].
Казвам: "Е, ако дойде НАТО, ще ти стане ли по-лош животът? А сега да не би добре да живееш?". Те дори нямат реални аргументи защо НАТО е лошо, а само ми повтарят някакви мантри на Кисельов и Соловьов в отговор. Че "Русия беше принудена да нанесе този превантивен удар, в противен случай НАТО щеше да се доближи плътно до нашите граници".
И когато им разкажа какво видях там [в Украйна], не го разбират. Вярват на официалните медии. Казват: "Украинците сами се бомбардират", "а ако някой е пострадал от руско оръжие, е случайно".
Но не съм им и разказвал особени подробности. За всеки случай. Доколкото разказвам, е по-общо. Понякога ги съветвам:
"Отидете по-добре в Монголия".
Три часа път са от Улан Уде до границата.
Никога не съм имал илюзии относно властта на Путин. През 2014 г. им гепихме Крим и Донбас – ясно е, че това беше агресия. Така се и отнасях към това. И отидох да служа по договор, само за да си намери работа: не мислех, че ще започнат още завоевателни войни. При нас има много военни части, половината град служи в армията: в осем сутринта отиват в частта, в шест вечерта се прибират – като обикновена работа.
Заминахме за там [Украйна] през януари и наистина всички мислеха, че отиваме просто на учения. Само подозирах, че това е такава игра на мускули – пред Зеленски. Показване на сила. Но не мислех, че ще има пълноценна инвазия. И на 22 февруари ни казаха, че "ще влезем". Че "там всичко е нормално" и там ще бъдем "посрещнати с цветя". Бяхме придружени от полиция за безредици с палки и щитове – тоест, очевидно очакваха просто някакви митинги, които полицията за безредици щеше да разпръсне. А после отплаваха: започна война. Истинска.
Видях небоеспособността на руската армия там. Просто карахме напред – и непрекъснато ни бомбардираха. После стояхме пред Киев, окопахме се – и пак ни бомбардираха. Това е цялата война.
Цивилните избягаха от нас: влизахме в празни села. Семействата, които бяха останали, закачиха бели знамена и не излизаха от къщи. В Бузова [близо до Киев] видях семейство с болно дете. Майка му плачеше – сам видях – и каза, че не може да повика бърза помощ. Заради войната, разбира се. Детето беше много болно. [Беше] на пет години. Няколко дни по-късно разбрах, че е умряло. Излиза, че е умряло заради нас. Защото сме отишли там.
Край
