Едва ли има по-експлоатирана и по-изстрадана мъдрост от британското прозрение „Пътят към ада е покрит с добри намерения“, добило световна слава още през XVII век. Към днешна дата, под този показател можем да приведем какво ли не – както от близкото ни минало, така и от… светлото ни бъдеще, колкото и невероятно да звучи.
От миналата пролет едни „умни глави“, в условията на дълбока нелегалност, естествено, промиват мозъците и на новите политически играчи, и на широките народни маси с нещо, което би трябвало да е известно от 30 го дини.
Според Конституцията, България била република с парламентарно управление и поради това трябва да се случва само онова, което Народното събрание каже. Ако депутатите си мълчат или се карат, без да вземат решение – не се случва нищо. Справка № 1 – скандалите с прословутите магистрални милиарди, заради които накрая ИТН уж напусна четворната коалиция, а
държавата се озова насред… политическото и управленско небитие.
Помните я случката, нали? С решение на парламента, на МРРБ и лично на ресорния министър им беше забранено да похарчат дори и един лев, без одобрението на пленарната зала. Защото в Конституцията така пишело.
Е, няма такова нещо: в конституцията пише точно обратното.
Като начало, цитираме, при това – дебело подчертана – разпоредбата на сакралния чл. 62, ал. 1: „Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол“.
Толкоз. Където и да „бръкне“ човек оттук нататък –
и в Конституцията, и в Закона за държавния бюджет,
и в Закона за публичните финанси, и в Закона за държавната собственост, нещо по различно от постулата „Министерският съвет ръководи изпълнението на държавния бюджет и организира стопанисва нето на държавното имущество“, няма да открие.
Като изключим няколко леки вариации по темата, уточняващи кой министър в каква област е длъжен да:
- провежда държавната политика,
- стопанисва държавната собственост,
- разпределя и преразпределя парите за издръжка на неговия ресор,
- носи отговорност за успехите и провалите на подчинените му чиновници, ведомства и организации.
Как става това ли? Ами както е казал един от най-свирепите мракобеси в човешката история – другарят Сталин: „Кадры решают всё!“
В превод на български, това означава „Кадрите решават всичко“. Тоест – ако си се обградил с лоялни и безусловно верни хора, работата ти ще върви дори тогава, когато си през девет земи в десета. Ако си заобиколен обаче от
зловредни калинки, страхливи подмазвачи и тъпанари с връзки,
дори и денонощно да си на работния си пост – с пищов в едната ръка и с тежка точилка в другата – пак нищо няма да стане. Пресен пример.
На 27 септември София бе цапардосана от гръмотевична буря, придружена с ураганен вятър, градушка и проливни дъждове. От столичните и републикански забележителности, най-пострадал се оказа Народният театър „Иван Вазов“. И то някак пророчески – малко преди началото на постановката „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”…
Според разкази на очевидци и потърпевши, драматичните събития са си били съвсем истински – течове през стени, под прозорци и под врати, като
на места водата е достигала до 20-25 сантиметра,
прогизнали стени, паднала мазилка, пукнати тръби, запушени канали, дръпнати шалтери – заради опасения от къси съединения и пожари. А на другия ден – мухъл, тиня, плесени…
Обяснението на ръководството е логично: театърът отваря врати на 3 януари 1907 г., така че сградата е доволно стара, за да ѝ се случат подобни „неща“.
Няма такова нещо. Последният основен ремонт е извършен през 1976 г. и оттогава до днес държавата – в лицето на правителството и Министерството на културата – никога не е имала излишни пари за реконструкция и модернизация на някакъв си театър. А за осъвременяването на реликвата по линия на някоя оперативна програма – кой ли ще седне да ти мисли за такива подробности от пейзажа?
И белята си дойде някак… по поръчка – на 27 септември, с първата част от заглавието на Яворов – „Когато гръм удари…“
По-лошото е, че още на другия ден – 28 септември, трупата на Народния театър бе зашлевена и с втората част от заглавието на Яворов – „… как ехото заглъхва“. Начинът, по който това се случи, е типичен за българската бюрокрация от нов тип:
ако има да се прибира – ние сме първи и единствени!
Ако трябва да се дава и да се поема отговорност – елате утре, но на някой друг полуостров, не на Балканския.
Преди да ви предложим да се посмеете и да попсувате, докато четете въпросната позиция, правим едно много важно уточнение: министър Велислав Минеков няма нищо общо с тази простотия, защото по това време той вече е в Мексико – заради Световната конференция на ЮНЕСКО за културни политики и устойчиво развитие „МОНДИАКУЛТ 2022“.
Проблемът е защо, след като се е върнал и след като е минала уйдурмата около парламентарния вот на 2 октомври, все още от
културното ведомство не е уволнен нито един редови гьонсурат?
И така – караме по ред на номерата.
Според Търговския регистър, Народният театър „Иван Вазов“ е културна институция с принципал Министерството на културата.
Според тълковните речници, става дума за следното: „ПРИНЦИПА̀Л (м.) – основен собственик, който действа като управител на търговско дружество, производствено предприятие или подразделение…“
Според действащата нормативна уредба, “ПРИНЦИПАЛ се нарича едноличният собственик при търговците – публични предприятия. В държавните предприятия компетенциите на едноличния собственик на капитала са по-широки, отколкото по Търговския закон (ТЗ). Смята се, че щом има държавно имущество е необходим и по-силен контрол…“
Според официалната позиция на културното министерство, „ПРИНЦИПАЛ“ означава… съвършено трето „нещо“. Примерно –
велик бял господар, който си седи на трона
и търпеливо чака простолюдието да се довлече в нозете му, да ги целуне раболепно и горестно да помоли за благоволението на Негово величество!
Цитираме конкретните тълкувания:
„… Във ведомството все още не е постъпило официално писмо от НТ „Иван Вазов“ с конкретно искане за съдействие за финансова подкрепа за ремонта.
… Министерството на културата, като принципал на най-значимата и представителна българска театрална институция в страната, ще окаже пълно съдействие за възможно най-бързото изпълнение на съгласувателната процедура на аварийния ремонт на сградата, който директорът на националния културен институт обяви, че ще извърши.
… Министерството на културата, като принципал на всички свои второстепенни разпоредители с бюджет, оказва пълно съдействие и подкрепа за функционирането им според възможностите си и е готово да разгледа всяко едно отправено по съответния ред заявление за съдействие…“
В заключение – само един съвет към ръководството и драматурзите на Народния театър: от тук нататък, уважаеми дами и господа, избирайте си по-безобидни заглавия. Неща като „Сън в лятна нощ“, „Любовното лято на един льохман“ и „Голямото плюскане“, например…
