Много думи вече се казаха за предимствата на еврото. Прехвалването чак взе да става съмнително – не може единната валута да лекува всички наши хронични финансови и икономически болежки. Но обективно за последствията от приемането й никой не се наема да говори. При тази разбалансираност обществото е петимно да чуе някой, който не прикрива негативите, които може да ни довлече еврото. А те, макар и потенциални и малко вероятни, са важни, за да вземем мерки и да се предпазим.
Такъв проблем е изтичането на капитал от по-слабо развитите еврови държави към по-силните. Но нека тръгнем по-отдалеч.
За 2020-2021 г. от България са изтекли 14.5 млрд. евро български капитали. Това са пари, които са изработени у нас и се изнасят в чужбина. За същия период притокът на чуждестранни капитали е 8.5 милиарда.
Икономистът от БАН проф. Гарабед Минасян е убеден, че инвестиционният климат в страната ни за последните години се влошава и това води както до отлив на чуждестранни инвестиции, така и до източване на български капитали зад граница.
Едно от най-ефективните противодействия на инфлацията е по-активната инвестиционна политика. А
инвестиционната динамика у нас е много ниска
и абсолютно незадоволителна.
В исторически аспект до 2009 г. притокът на чуждестранен капитал превишава чувствително изтичането на местен капитал. Ситуацията обаче се промени и днес най-бедната страна в ЕС е траен нетен износител на капитали.
За 11-годишния период (2010-2020 г.) нетният приток на чуждестранен капитал в България се оценява на 13 млрд. евро, докато съвкупното нетно изтичане на български капитал в чужбина е 37 млрд. евро, т.е. близо три пъти повече. Най-голям е износът на български капитали по линия на Международните валутни резерви (17 млрд. евро), следват местните инвестиции в чуждестранни портфейлни книжа (10 млрд.), 5 млрд. преки български инвестиции в чужбина, както и 5 млрд. евро други български инвестиции в чужбина. Изтичането на такъв несъразмерно голям местен капитал според Минасян се дължи
главно на четири основни причини:
Първо, действащият вече почти четвърт век паричен съвет предполага акумулиране на прекалено големи международни валутни резерви, които (в съответствие със Закона за БНБ) следва да се поддържат (инвестират) в страни с кредитен рейтинг ААА или АА. В края на 2009 г. БНБ отчита такива резерви от 25 млрд. лева, докато в края на 2020-та те са вече 60 милиарда. Преобладаващата част от тях се поддържат в чужбина.
Второ, икономическият и инвестиционен климат в страната през разглеждания период е неблагоприятен и се влошава, поради което все повече местни частни инвеститори се ориентират към инвестиции зад граница. Въздържането на местните инвеститори от дългосрочни инвестиции води до акумулиране на неизползвани финансови ресурси в местните търговски банки, които също се изнасят в чужбина. Показателно е, че през последните четири години средногодишните лихвени проценти по краткосрочните кредити у нас превишават (нерядко чувствително) тези по дългосрочните. Търсенето на дългосрочни кредити е прекалено ниско, а преобладава търсенето на краткосрочни, чиято функция е да осигуряват нормално протичане на текущото производство.
Трето, публичните инвестиции са на твърде ниско равнище. Те не предполагат мобилизация на свободните инвестиционни ресурси, които се насочват към реализация в чужбина. Ниското равнище на публични инвестиции поддържа публичните услуги на незадоволително ниво, което от своя страна допълнително отблъсква инвеститорите.
Четвърто, в страната се натрупват капитали с неясен произход (криминални или от сивата икономика), чиито собственици се стремят да ги изнесат в чужбина.
Изтичането на сериозен по размер капитал за продължителен период от време е следствие от спецификата на
поддържаната макроикономическа политика.
По думите на Нобеловия лауреат по икономически науки за 1981 г. Джймс Тобин нищо не може да замени позитивния ефект от една премерена и здравословна макроикономическа политика.
В едно свое изследване от преди две години проф. Минасян достига до заключението, че страните, бивши членки на СИВ, сега в Еврозоната, са по-мощни износители на капитали от онези бивши соц. държави, които не са приели еврото.
В анализа му
страните са обособени в две групи.
В първата са странящите от еврото Унгария, Чехия, Полша и Румъния. А втората включва Словакия (приета в Еврозоната през 2009 г.), Естония (2011 г.), Латвия (2014 г.) и Литва (2015 г.). България с 25-годишния си стаж в паричен съвет може да се приеме като своеобразен условен (хипотетичен) член на Еврозоната, затова тя също се включва към втора група.
По данните на Евростат ясно се очертава
разграничителна линия между двете групи.
При Словакия, Естония, Латвия и Литва, плюс България, относителната величина на презграничното изтичане на национален капитал е чувствително по-висока в сравнение с Румъния, Полша, Чехия и Унгария – примерно три и половина пъти по-голяма.
Интересен е случаят със Словакия. Тя е най-голямата сред приелите еврото (като се изключи България) и е с най-голям стаж в Еврозоната. Специфична за нея е 2017 г., когато изтичането на национален капитал се оценява на 17,5 млрд. евро, докато през 2016-та то е около 7 милиарда.
С включването си към Евросъюза всички държави-членки либерализират платежните си баланси, т.е. осигуряват свободно и неограничено презгранично движение на стоки и капитали. За страните от бившия социалистически лагер, присъединили се към ЕС, това либерализиране представлява определено предизвикателство, което те съумяват успешно да преодоляват.
Свободното презгранично движение на стоки и капитали корелира по видими и невидими канали с цялото състояние на икономиката в конкретната страна. Интензивността на финансово-икономическите взаимодействия с външния свят е индикатор за устойчивостта и ефективността на националната икономика.
Заслужава да се отбележи, че средногодишният темп на прираст на БВП на човек от населението за изследвания тригодишен период за първата група страни е 4,2%, докато за втората е 3,7 процента. .
Показателна е и структурата на презграничното изтичане на национални капитали. При първата група страни примерно 40% от тези капитали са преки национални инвестиции в чужбина, докато при втората същият показател е два пъти по-нисък (около 20%).
Преките инвестиции в чужбина предполагат
по-високо технологично равнище и са най-доходоносни, докато портфейлните и други инвестиции са определена форма на по-сигурно съхраняване на финансови ресурси.
Включването в Еврозоната елиминира определени разходи, свързани с валутния обмен, което позволява по-сигурното, безпроблемно и безразходно презгранично движение на капитали. При този процес нараства привлекателността на развитите държави за капиталите от по-бедните и изоставащи страни. Задейства се една своеобразна капиталова гравитация, която привлича капитали и спестявания към много по-добре организираните и предвидими икономики на богатия Запад. Резултатът рефлектира в забавяне на цялостното технологично обновяване на по-бедната източна част на Еврозоната.
Като правило
инвестиционната доходност в изоставащите страни
от Източна Европа е по-висока от тази на Запад, но видимо икономическата рационалност отстъпва пред психологическата целесъобразност. Наслоените негативни оценки от близкото минало в бившите социалистически страни дават своя отпечатък върху инвестиционно поведение на населението и икономическите агенти. Представата за по-високата сигурност и стабилност в развития Запад надделява пред възможността за осигуряване на по-висока доходност в догонващия Изток.
Членството в Еврозоната не е едностранно печеливша игра за всички участници, не е и безусловно универсално изгодно начинание, предупреждава проф. Гарабед Минасян.
