ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

Как партиите отгледаха непримиримите електорати

ЦИК изтегли номерата на партиите и коалициите  за предсрочните парламентарни избори на 2 октомври жребий

Без нови идеи, нови лидери и ново отношение между партии и избиратели зависимостта от радикалните партийни ядра ще става все по-силна и болезнена

Александър МАРИНОВ

„Не става дума за убеждения, а за дебнещи предразсъдъци на електоралните тела … Електоратите са вероизповедни тела. Те се свързват в партии по фанатичен сектантски начин, независимо от всичко, което бива произвеждано на общата национална сцена“.

Д-р Николай Михайлов пред БНР

Последиците от горепосочената диагноза са сериозни по две причини – първо, защото става дума за реално явление и второ, защото тази особеност на партийните електорати (или по-точно – на свръх-уплътнените им ядра) се превърна в непреодолим механизъм на порочния упадъчен кръг в българската политика.

Днес е модерно кризата на партиите и на парламентаризма да се обяснява и оправдава с недостатъците на избирателите. Те са главните виновници – било защото не гласуват „по правилния начин“, било защото във все по-голяма степен въобще не искат да гласуват. Но ако това са „грешниците“, излиза, че

„праведници“ трябва да търсим

в оредяващите редици на българите, които продължават да ходят до урните и гласуват „правилно“, въпреки все по-очевидните злощастни резултати от изборния процес.

Оказва се обаче, че и тези съвестни представители на върховния суверен, (все още) убедени в смисъла на гражданската си активност, съвсем не са безгрешни. Ако вярваме на политиците, които се кълнат във вярност на избирателите си, техните (на избирателите им) заръки са основната причина за задълбочаващата се партийно-политическа нестабилност и неефективност.

Както е известно, всяка поредна партийна „червена линия“ се мотивира с придържане към базисни принципи и ангажименти, поети пред избирателите. Всяко поредно безумие се оправдава с фрази от рода на „Няма да нарушим обещанията, дадени на избирателите“. Всички твърдят, че искат да има устойчиво и ефективно управление, но веднага след това идват изключващи уговорки („С тези не може“) и неизпълними ултимативни условия („Сменете си лидера“ или „Признайте, че сте престъпници“). Обяснението, разбира се, е „защото така искат избирателите“.

Картината става почти шизофренична,

след като се оказва, че в същото време повечето избиратели искат да има работещ парламент и редовно правителство.

И все пак, как се стигна до това, избирателите (гласувайки или негласувайки) да искат и да възлагат на политиците неизпълними и взаимно изключващи се задачи? Откъде дойдоха „дебнещите предразсъдъци на електоралните тела“, за които говори д-р Михайлов? От някакви тъмни недра на народопсихологията ни? Или просто българските партийни върхушки не се справиха с ролята на чирака-магьосник и изпуснаха духа от бутилката?

Изворът на този болестен процес трябва да бъде търсен преди (поне) две десетилетия, когато основните партии у нас решиха, че повече не е нужно да убеждават, привличат и задържат електоратите си с помощта на добри идеи, разумни аргументи и реални дела. Създаването и запазването на подобно симетрично отношение наистина изисква много работа и добросъвестно самоограничение пред изкушенията на властта.

Възникна опасната илюзия,

че много по-лесно и по-изгодно е избирателите да бъдат купувани, манипулирани и дори въвлечени в „принудителен електорален труд“.

На първо време функционирането на тази машина изглеждаше гладко и ефективно. Но постепенно стана ясно, че все по-голяма част от върховния суверен не иска да играе по тези правила. Големите, преди милионни електорати започнаха бързо да се топят – не само заради конкретни провали на конкретни партийни ръководства, а заради опорочаването и загубата на смисъл. Освен това стана ясно, че купеният и контролираният вот има обективни граници, както морално-психологически и логистични, така и финансови.

Така се стигна до постепенно нарастване на ролята на партийните ядра за сметка на „меките периферии“. Но проблемът не бе само количествен, а и качествен – как да бъдат намирани все по-силни и действени стимули за тези свиващи се ядра да запазят лоялност към партиите (всъщност, към партийните водачи). Поради неспособност да се изработят и защитят привлекателни идеи и политики, партиите прибягнаха до други рецепти, но подцениха опасните им странични ефекти. Едни заложиха на клиентелизма, остойностявайки различните нива на принос към изборното представяне на партията. Други тръгнаха по пътя на псевдо-идеологическото радикализиране, но вместо идеи предлагаха заклеймяващи етикети и налагаха безогледна „култура на отменянето“. Обективният анализ и аргументираните преценки на реални слабости и грешки бяха заменени от безапелационни стигматизиращи присъди от последна инстанция.

Не бе трудно да се предвиди, че

ще се завърти една порочна спирала

на засилваща се радикализация: партиите предлагаха на своите твърди привърженици все по-ярки и дори гротескни образи на врага и получиха закономерна обратна реакция – избирателите също се радикализираха, ставаха все по-малко на брой, но все по-непримирими. Идеята за смяна на модела чрез системни политики бе подменена с лозунга за „изчегъртване“ на определени хора. В един момент бе достигната точка, от която връщане е невъзможно – всеки опит за някакво споразумение или дори диалог с „врага“ се превръща в политическо самоубийство, дори да е ясно, че друга разумна алтернатива няма. Водачите паднаха във вълчата яма, която копаеха за съперниците си.

„Крепостните граждани“ излязоха от контрол.

Партиите с по-голям опит се опитват, гърчейки се, да излязат от безизходицата. Типичен пример са разнопосочните усилия на „Демократична България“, които се опитват едновременно да се придържат към антикорупционната (т.е. анти-ГЕРБ и ДПС) реторика и в същото време да дават някакви знаци за възможно сътрудничество с партията на Борисов, съзнавайки, че бъдещото им участие във властта чрез хипотетичната формула за „дясно“ или „проевропейско“ правителство в обозримо бъдеще е неосъществимо без най-голямата партия.

По-неопитните (или по-наивни) като „Продължаваме промяната“ все така залагат на яростната реторика, разчитайки, че ще надделеят във войната на силните думи. И едните, и другите сбъркаха, като не използваха целия арсенал от адекватни политически средства, още докато бяха на власт и имаха мнозинство в парламента. Когато изпаднаха в малцинство, видяха, че една прагматична политическа маневра струва колкото десет показни ареста.

Независимо накъде ще се наклонят везните при все по-вероятните поредни предсрочни избори, базисният проблем остава. Без нови идеи, нови лидери и ново отношение между партии и избиратели зависимостта от радикалните партийни ядра ще става все по-силна и болезнена.     

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Смятате ли, че избори 2 в 1 са добра алтернатива за страната?

Подкаст