Преди една година, в началото на 2022 г., тъкмо бяхме поели дъх след две ужасни ковидни години и вярвахме, че връщането към нормалния живот постепенно ще започне. Яростно спорехме за ваксинациите, за “режима на маските” и други забрани. И особено за това дали е необходимо въвеждане на QR кодове като възможност за достъп до кафене, театър или изложба…
Къде са сега – в началото на 2023 г., в света, който дойде след 24 февруари 2022 г. – тези разгорещени дебати? И къде са проблемите, които ни се струваха най-важни? Отидоха не на втори план, а на десети. А на преден план, и втори, и трети и така до девети е “спецоперацията” на Путин и последствията от нея.
Основният от тях – освен, разбира се, загубата на живот, бедствията и разрушенията – е състоянието на голяма част от руското общество, поразено от това, което може да се нарече политически далтонизъм: загубата, под влиянието на оглушителна пропаганда, на умението да различаваш доброто от злото, истината от лъжата и бялото от черното.
Да, това не е за първи път: под влиянието на подобна пропаганда у нас в съветските години десетки милиони хора вярваха в съществуването на “врагове на народа”, “чужди шпиони” и “троцкистко-зиновиевски убийци”. В това, че злото НАТО иска да завземе Чехословакия през 1968 г. и само навлизането на войски от страните от Варшавския договор осуетява този коварен план. Че е необходимо през 1979 г. в Афганистан да бъде въведен “ограничен контингент” съветски войски, за да не бъде заграбен от Съединените щати. В това, че акад. Сахаров е “предател”, писателят Солженицин е “клеветник на съветския строй”, а поетът Бродски е “паразит”.
Разбира се, подобни неща се случиха и в постсъветските години. Така мнозина вярваха, че през есента на 1993 г. президентът демократ Борис Елцин е потушил метежа на реакционния и “червено-кафяв” парламент (въпреки че тогава метежникът беше президентът и ни най-малко парламентът). Или в това, че през пролетта на 2014 г. метежът в Донбас беше вдигнат не от изпратени от Русия интервенционисти като Стрелков-Гиркин, а от “миньори и трактористи, доведени до отчаяние”, които са си купили оръжие и оборудване от най-близкия военен магазин.
Но все още не се стигна до такова нещо като след 24 февруари 2022 г.
Явно не оценихме правилно както способността (и желанието) на гражданите самостоятелно да търсят информация, така и силата на пропагандното облъчване. Внушаващо всеки ден, че Русия е най-добрата и затова всички около нея я мразят и се опитват да я отслабят.
Ако един обикновен човек започне да повтаря такива неща – че е най-добрият и затова всички го мразят – ще го сметнат за сериозно болен и ще го заведат на лекар. И когато чиновници, депутати и пропагандисти всеки ден разказват подобни неща в стила на безсмъртната приказка на Евгений Шварц за “Голия крал” (“Нима не знаете, че нашата нация е най-висшата в света? Всички други за нищо не стават, а ние сме страхотни”), това се приема за даденост. Както и разсъжденията, че Украйна изобщо не е държава и че няма украински език, а само изкривен руски. Че на власт в Украйна са “нацистите” и “бандеровците”. Че НАТО е планирало атака срещу Русия, а Путин го е изпреварил само с няколко часа. Че САЩ и други европейски страни “снабдяват нацистите с оръжие, както по време на Великата отечествена война – техните бащи и дядовци” (отбелязвам: споменаването на антихитлеристката коалиция все още не е премахнато от учебниците по история). Че Русия в своята история “никога не е нападала никого” (споменаванията на многобройните войни, започнати от Руската империя, също все още не са премахнати от учебниците и книгите).
И че днешна Русия, която обяви своята независимост в границите на РСФСР през 1991 г., има някакви “исторически права” върху “историческите територии” на бившата Руска империя, които никога не са били част от РСФСР.
Припомняме, че политиката, основана на уж “исторически права” и провеждана в името на връщането на “исторически територии”, се нарича кратко и ясно реваншизъм. Но точно такава политика следва правителството на Путин и тя идва лично от президента, обсебен от идеята за възраждане на бившата съветска империя (или поне по-голямата част от нея).
Тази идея очевидно е безнадеждна – нито една рухнала империя впоследствие не е успяла да се възстанови дори частично. Нещо повече, тя е безнадеждно архаична в ХХI век, когато ключовият ресурс за развитие и основата на конкурентоспособността не са териториите, а умовете – интелектуалният и научен потенциал.
Поради това например във Великобритания биха възприели като луд политик, който сериозно говори за “исторически права” върху териториите на бившата империя и предлага “да ги върне в родното им пристанище”. Или настоява за “защита на англоговорящите граждани” в чужда държава и да им се докара със сила там “британският свят”. Или говори, че “границите на Великобритания не свършват никъде”.
Същото важи и за други бивши империи като Франция, Германия или Турция. А в Литва никой със здрав ум и ясна памет не иска разширяване до границите на Великото литовско княжество, което в началото на XV век се простира от Балтийско до Черно море.
За режима на Путин обаче реваншистките мечти не са луди фантазии на маргинални политици, не са сериозно политическо заболяване, а са съвсем мейнстрийм.
И сега президентът Путин в своето новогодишно обръщение говори за защита на “своя народ” в “исторически територии” (както вече беше споменато, те никога не са били част от предшествениците на днешна Русия). И значителна част от обществото охотно разсъждава в духа на този мейнстрийм. Нищо че в къщите няма газ и канализация, че пенсиите са мизерни и има безработица, разбити пътища и течащи покриви – но те са обхванати от чувство на гордост от “връщането” на това, което никога не им е принадлежало. И чувство на възмущение от действията на световноизвестната израелска военщина (зачеркнато) от агресивния блок НАТО, на които трябва да бъде даден отговор. И злонамерена подигравателна радост (всекидневно усилвана по телевизията) от факта, че в градовете на Украйна няма светлина и топлина.
Има и още една тежка болест, за която Ян Рачински говори при получаването на Нобеловата награда за мир за “Мемориал” през 2022 г.: “сакрализирането на държавната власт като най-висша ценност, провъзгласяването на абсолютния приоритет на това, което на тази власт й е удобно да счита за “държавни интереси”, над личността, нейната свобода, достойнство и права; преобърната система от ценности, в която хората са само разходен материал за решаване на държавни задачи”.
Ето защо се правят публични изказвания, че смисълът на живота е да се откажеш от него в името на държавата, въпреки че целта на живота може да бъде само продължаването на живота, а не смъртта за държавата и нейните интереси. Всичко това е абсолютно копие на основата на сталинската, полицейска държава, където човек винаги е бил “винтче” и “прах по подметките”. И където нямаше по-висш смисъл на живота от това да го пожертваш в името на държавата (помните ли знаменитите думи на Фридрих Дюренмат: “Когато държавата започне да убива хора, тя винаги нарича себе си Родина”?).
Именно тази държава сега се опитва да възроди Путин. Защото президент, който е възпитан в тайната полиция, друго не може и не знае как да изгради.
Но, за щастие, не всички в руското общество са засегнати от тези заболявания. Много хора, по думите на Лев Шлосберг, “запазват в себе си човешкото в нечовешко време”. Запазват способността за емпатия и солидарност. Изграждат хоризонтални структури в помощ на нуждаещите се. Помагат на бежанци и преследвани по политически причини. Защитават гражданските си права. Искат мир и свобода. Не се поддават на държавни лъжи и милитаристична пропаганда, като не позволяват на тази отрова да проникне в душите им. И помагат на другите да й устоят.
Това и само това дава надежда, че мракът ще се оттегли и ще настъпи зората.
Борис Вишневский, Новая газета
