“Възраждане” открито и брутално нарушава правилата на политическата коректност
Александър МАРИНОВ
Каквото и да се говори за партия „Възраждане“, едно е безспорно: тя е в пълен контраст с останалите парламентарно представени формации. Другите се опитват да бъдат диалогични и да правят компромиси, или поне симулират такова желание, докато „Възраждане“ е олицетворение на абсолютната праволинейност. Останалите партии спазват правилата на политическата коректност, наложена от евро-атлантическата ни ориентация, но „Възраждане“ открито и брутално ги нарушава.
Всички плетат комбинации, лавирайки между конюнктурни съюзи и стари вражди, само „Възраждане“ е срещу всички. Макар да изглежда в пълна (само)изолация, партията на Костадин Костадинов го прави съзнателно и дори с видимо удоволствие.
Може да се приеме, че наблюдаваме един от редките изчистени образци на антисистемност в България, но въпросът е:
какви са шансовете и перспективите на този модел?
У нас е пресен примерът с възхода и падението на „Атака“. В Европа има множество подобни явления, които предлагат разнообразни варианти на възникване, нарастване, упадък и кончина на формации, претендирали да бъдат истинска алтернатива. Някои бяха „опитомени“ и се вписаха в системата, като дадоха принос за коригиране на някои нейни проблеми и дефекти („Сириза“ в Гърция, движението „Пет звезди“ в Италия, „Подемос“ в Испания). Други се разраснаха до мащаба на основен опозиционен политически фактор, макар и с цената на известно нормализиране („Националният фронт“ на бащата и дъщерята Льо Пен). Трети се задоволяват с второстепенно място в националните парламенти и по-важна роля в отделни региони („Алтернатива за Германия“). Четвърти постигнаха обявената си политическа цел и изчезнаха („Партията на независимостта“ във Великобритания). Пети са още в началото на пътя си и бъдещето им е неясно (новите десни скандинавски формации).
Разбира се, аналогиите са условни и рисковани. Защото ключова роля винаги играе местният контекст (без да пренебрегваме външнополитическите процеси). В България основната група фактори, форсирали електоралния възход на „Възраждане“, са свързани с
кризата на партийно-политическата система
и най-вече с навлизането й в тежка и остра фаза. Нека припомним, че партията на Костадинов участва в избори десетина години, но нанесе големия си удар през 2021-ва, когато успя да влезе в парламента, а после почти утрои подкрепата си. Нейното главно оръжие бе именно антисистемността, разбирана като открито и категорично противопоставяне на установените през периода на прехода принципи, норми и институционни порядки. Само че това оръжие едва ли щеше да бъде толкова ефективно, ако останалите партии не бяха затънали индивидуално и колективно – от една страна, всяка в своите специфични проблеми, от друга в пълната неспособност да се договорят за компромисно решение, което води към промени, но в същото време щади системата.
Българските партии (както стари, така и нови) не се справиха и все по-драматично продължават да демонстрират неспособност да се справят с основните си функции – да осигурят що-годе устойчиво управление на страната и да запазят поне на санитарния минимум доверието и уважението към парламентарната демокрация. Тази обществена среда захрани успеха на „Възраждане“ и доколкото се запазва и дори се влошава, вероятно ще продължи да го захранва, докато партията следва линията си на антисистемно поведение.
Костадинов разбира това и залага на ясна и проста тактика
– твърдо отрицание на компрометираните
в очите на мнозинството българи порядки, чрез което да привлича радикализиращите се слоеве в обществото. „Възраждане“ печели от трудната социално-икономическа обстановка и няма от какво да се притеснява, поне до момента, в който под една или друга форма се ангажира с управлението. Това е изначално преимущество на всяка популистка формация, докато не се докосне до властта.
Партията има още едно съществено предимство – просто „играе себе си“. На фона на лицемерието и постоянната смяна на позиции на останалите парламентарни формации, тя излъчва впечатление за автентичност. За разлика от останалите политици, мнозина от които използват популистки похвати, но са видимо неискрени, представителите на „Възраждане“ говорят това, което изглежда мислят (въпреки че има твърдения в обратна посока). Те са предвидими и последователни в своето отрицание.
Посочените силни страни обаче
не гарантират автоматично по-нататъшното нарастване
на политическата тежест на партията на Костадинов. В близко бъдеще пред нея се очертават поне две сериозни изпитания. На първо място, това е формирането на партийна електорална периферия, т.е. привличането на хора, които биха подкрепили „Възраждане“ при известно смекчаване на някои позиции или поне на начина, по който те се изразяват. Ако съдим по опита на сродни формации във Франция, Италия и Испания, това обикновено означава привличане и извеждане на предни позиции на по-умерени и привлекателни за по-широката публика личности.
Оттук произтича второто предизвикателство – как смекчаването на позициите и появата на „по-меки“ говорители ще бъдат възприети от твърдото партийно ядро, което в момента е основният фактор за завоюваните дотук позиции. Освен това засега „Възраждане“ заема една удобна ниша и практически няма конкуренция, но очертаващите се кризисни перспективи ще засилват радикализацията на нови слоеве от населението, а оттук нараства възможността за
поява на нови сродни формации.
Опитът за известно смекчаване на поведението, който дава шанс за разширяване на периферията, може да отблъсне част от най-твърдите привърженици и да ги тласне в орбитата на нови, по-крайни политически субекти.
Накрая, остава и принципният въпрос за отношението към властта и потенциалното участие в нея. Не само изборите, но и други политически обстоятелства (например успешен референдум) могат да поставят този въпрос в съвършено реален план. Тогава „Възраждане“ – иска или не – ще трябва да говори и върши доста по-различни неща и да носи реална отговорност за тях.
