Хайдушки песни
Гоце Делчеву
Ден денувам — кътища потайни
нощ нощувам — пътища незнайни;
няма тато, нито мама —
тато да ругае,
мама да ридае…
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.
С враг врагувам — мяра според мяра,
с благ благувам — вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица —
братец да ме хвали,
а сестра да жали…
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.
Бог богува — нека си богува,
цар царува — века ли царува?
Нямам либе, първа обич —
мене да очаква
и да ме оплаква…
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка
Припомняме тази първа хайдушка песен, защото Пейо Яворов е роден на днешната дата – 13 януари, (по стар стил 1 януари 1878 година) в град Чирпан. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфист в Сливен, Стралджа, Анхиало.
Една от първите му творби – поемата „Калиопа“, силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“, едни от най-видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков. Те съдействат за преместването на талантливия поет в София и го приобщават към кръга „Мисъл“. Славейков става и негов кръстник, като му дава благозвучния псевдоним Яворов.
Младият поет става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. През 1901 година издава първата си стихосбирка, но поезията не го удовлетворява напълно.
Неговата чувствителна натура страда от мъките на българите, останали под робство и той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
От 1901 г. до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК- Вътрешният македоно-одрински комитет. Яворов е сред близките сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година.
Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“.
Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. През 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.
Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност, поради неразбирателство с Яне Сандански.
В този етап от живота си, Яворов пише „Хайдушки песни”, посветени на Гоце Делчев, „Заточеници”, „Арменци”, Бежанци“, свързани с копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско, на бежанците и на осъдените борци за свобода.
Поетът започва работа като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).
През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници”, която проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов е метафизична, дълбаеща в „свръхземните въпроси на битието, които никой век не разреши“. Командирован е на няколко пъти в чужбина във връзка с литературното си творчество – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев.
По това време Яворов се влюбва в сестрата на своя приятел Петко Тодоров – Мина. На Мина са посветени най-красивите и нежни любовни стихове в българската лирика –„Обичам те“, „Вълшебница“, „ Ще бъдеш в Бяло“„Две хубави очи“, „Благовещение” и други. За съжаление, Мина среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна. Яворов потъва в душевна и творческа криза.
От нея го изважда срещата с Лора Каравелова, дъщеря на Петко Каравелов. Венчават се през 1912 година, малко преди заминаването на Яворов като доброволец в Македоно-одринското опълчение през Балканската война. По време на войната той оглавява партизанска чета, съставена от 9 души. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му през 1912 година. Награден е с кръст „За храброст“.
Любовта му с Лора е изпълнена много страст, ревност, съмнения и обвинения от нейна страна. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва.
Яворов също прави опит за самоубийство, оставяйки предсмъртна бележка: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взима голяма доза отрова и се застрелва.
В най-тежкия период от живота си, изоставен от повечето близки и приятели, поетът получава най-силна подкрепа от лидера на ВМРО Тодор Александров и от брат си Атанас. Предсмъртните писма на Яворов са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:
„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”
Росица Рускова
