Неободими са нови идеи и нови лидери, каквито засега не виждаме
Александър МАРИНОВ
Заявката на „новото“ ляво изцяло се вписва в известната мисъл на Николай Хайтов от „Мъжки времена“ – „Едно е да искаш! Друго е да можеш! А трето и четвърто е да го направиш“. Желание очевидно има, възможностите на участниците са под въпрос, а крайният резултат тъне в мъгла.
Несъмнено благоприятно обстоятелство за обявеното начинание е тоталната разруха в лявото пространство седем години след като начело на БСП застана Корнелия Нинова. Първоначалният подем след победата на Румен Радев не донесе мечтания реванш на предсрочните парламентарни избори през 2017 г., но социалистическата партия все пак получи внушителната подкрепа от почти 950 хил. избиратели. За пет години под „вещото“ ръководство на Нинова партията загуби 4/5 от тези гласове. Огромното мнозинство от оттеглилите се обаче си остават леви и очакват своето адекватно политическо представителство. В България има огромно поле и потребност от нови политически формации, но
вляво тази празнота е въпиеща.
Разпространено е скептичното отношение към шансовете чрез събиране на множество малки партии с минимален електорален потенциал да се получи значим и устойчив нов субект. Само че историята познава изключения, сред които най-известни са два гръцки проекта – създаването на ПАСОК през 70-те години на миналия век и появата на „Сириза“ през миналото десетилетие. И в двата случая обаче имаше съчетание от специфични благоприятни политически и икономически условия и появата на популярни и способни лидери (особено Георгиос Папандреу-баща), подкрепени от сплотени екипи единомишленици. Ако може да се приеме, че първото обстоятелство е донякъде налице в днешна България, второто е доста съмнително.
Иначе казано, стои въпросът дали точно тези „нови“ (тук са нужни много дебели кавички) български леви субекти ще успеят да слепят разпръснатите парчета от счупената социалистическа стомна. Сред тях има хора с качества и приноси за лявото у нас, но последното, което могат да предложат, е някакво сериозно обновление (ако не броим видимото желание да седнат около една маса и да си говорят добронамерено). Разбира се,
носталгичните тенденции сред левите избиратели
не бива да се подценяват, но те не са достатъчни за убедителен рестарт, камо ли за реалистични претенции за властта. Необходими са нови идеи и нови лидери, каквито засега не виждаме.
Допълнителен проблем е, че дълги години отношенията между основните фигури в този опит за ляво обединение бяха, меко казано, недружелюбни. Колко дълго ще се запази днешният конструктивен тон е трудно да се предвиди, особено предвид неизбежните противоречия, съпътстващи явяването на избори на подобни „мозаечни“ формации. Дори да допуснем, че при очакваната ниска изборна активност новото обединение успее да прескочи бариерата и попадне в парламента, то ще се изправи пред
няколко съдбовни предизвикателства.
Първото сред тях е да укрепи и разшири влиянието си и да повтори успешното изборно представяне. Това до днес не се е случвало. Три пъти формации, откъртили се от БСП, са успявали да влязат в Народното събрание („Евролевицата“ през 1997 г., АБВ през 2014 г. и „Изправи се!“ през 2021 г.), но не и да се задържат там (с изключение на партията на Мая Манолова, която независимо от низходящата тенденция участва в два последователни парламента).
Справянето с тази трудна задача е пряко свързано със способността да се отговори на второто предизвикателство – изграждането на прагматични отношения с БСП. Конкуренцията с партията-майка няма да е лесна, особено ако противниците на Нинова най-после успеят да я отстранят. Всъщност „новите“ леви имат по-силен интерес днешния председател на БСП да остане на поста си колкото е възможно по-дълго, тъй като това ще благоприятства преливането на избиратели към тях. А и нищо чудно скоро парламентарният статут на социалистическата партия да се окаже под въпрос. Но ако начело на БСП застане някоя от младите надежди, ще се наложи
труден и болезнен процес на сближаване
и дори на формиране на широка лява (лявоцентристка) коалиция.
Третото предизвикателство е посочената по-горе необходимост от ново поколение леви политици – не само на години, но и от гледна точка на идеите и поведението. В момента и „старата“, и „новата“ левица изглеждат отчайващо вехти в това отношение, поне ако говорим за лицата от първата редица. Докато вътрешнопартийната опозиция в БСП може да се похвали с няколко популярни и способни нови лица (при това трупащи ценен опит в националната и международната политика), при „новото“ ляво обединение няма дори намек за смяна на поколенията.
Накрая, четвъртото и най-трудно предизвикателство. Ако успее да влезе в следващите парламенти, „новата“ левица ще се изправи пред
дилемите и изкушенията на властта,
усилени от пределната фрагментация на политическото пространство. Тук са опасни всякакви крайности – от бързото обвързване чрез „качване на файтона“ на някаква мимолетна управляваща коалиция до „всеядната диалогичност“ а ла Стефан Янев. Дали ще има търпение и ресурси да се издържи продължително на стратегия на радикална самоизолация (подобно на „Възраждане“) не е ясно, както и възможните положителни и отрицателни последици от нея.
С една дума, дори да потръгне успешно, новото ляво начинание ще трябва да се доказва чрез справяне с поредица от трудни идейни, организационни, комуникационни и кадрови задачи, при това в крайно усложнена обществена среда. Изгледите за успех не изглеждат високи, особено при наличните ресурси.
Но това не означава, че не трябва да се опита.
