Излезе новият 68 брой на списание Banker Special. В него може да прочетете пътеписа на колегата Радослав Райков за Сардиния.
Сардиния се люшка като крехък блян по непостижимото, равноотстояща както от италианския, така и от тунизийския бряг. В класическата си книга „Морето и Сардиния“ Д. Х. Лорънс я описва като „изгубена между Европа и Африка, непринадлежаща никъде“.
Аз обаче бях само на 20 минути път от Олбия, „Щастливият град“, както са го наричали древните гърци, където днес акостират корабите, пристигащи от Италия, и гледката вече изпълваше взора ми: наредените в марината яхти, чийто спокойни води отразяваха елегантните им, издължени корпуси. А също и проблясващият като мираж плаж, скрит сред зеленината на малък залив, само наполовина осветен от слънчевите лъчи, които полираха водата и достигаха до почти всяко кътче на острова.
Простирайки се на почти 60 км. по североизточното крайбрежие на Сардиния, Коста Смералда се гордее с едни от най-чистите брегове по Средиземноморието и в същото време – едни от най-ексклузивните. Всяко лято тук идват филмови звезди и модели, плейбои и принцеси, арабски шейхове и руски олигарси. Папараците се струпват, за да щракнат един кадър на Пиърс Броснан, Мишел Пфайфър или Донатела Версаче.
Изумруденият бряг е творение на авантюристичния принц Карим Ага Хан IV, който случайно се натъкнал на очарованието на това девствено място през 1958 г., когато яхтата му се приютила от буря в един от тукашните заливи. В рамките на четири години той формирал консорциум за закупуването на 4 850 хектара земя, за да създаде курортна дестинация от вили, яхтени пристанища и луксозни хотели. Така се ражда Коста Смералда (Изумруденият бряг), където е и най-голямата концентрация на яхтклубове и пристанища на квадратен километър в света.
Това може да звучи като прекрасен начин да унищожиш един девствен бряг, но по онова време подобни начинания са се смятали за модни. Коста Смералда е пример за устойчиво развитие на туризма, защото богатите партньори в консорциума са планирали самите те да летуват и почиват тук, така че са се опитали да го запазят така, както са го намерили – див бряг от розов и сив гранит, с бодлива опунция и хвойна, със скрити заливи и изолирани плажове. Земя не от този свят!
Неофициалната столица на Изумрудения бряг – Порто Черво – пресъздава едно средиземноморско село. То обаче е въплъщение на лукса, изцяло изградено от калдъръмени улички, елегантни сводове и изящни лоджии… без местни! Създадено е изключително за заможни туристи и единствените постоянни жители в него са обслужващият персонал – около 400 души. Поради същата причина Порто Черво няма и обособен център като всяко нормално селище – защото той просто не е реален град. По улиците вместо пекарни, месарници и занаятчийски ателиета се редят бутици на Гучи, Прада, Версаче, Булгари, Ролекс, Луи Витон… Това е шопинг мол за милионери: моля, паркирайте яхтата си и увеличете овърдрафта си…
Бях чел за Порто Черво преди да дойда и знаех, че няма как да посетя Сардиния, а да пропусна артистичната Мека, където всяка година се провеждат филмов фестивал, рали на ретро автомобили и ветроходна регата. Знаех и че тук ще бъде много по-скъпо, отколкото където и да било на острова (а и в много части на Италия изобщо), но не очаквах повечето от големите ресторанти и клубове да бъдат затворени (вероятно поради края на сезона). Това превръщаше Порто Черво в истински дизайнерски, но на моменти призрачен град. Никога не съм се разхождал в толкова изискано и същевременно пусто място.
Докато кръстосвах алеите, изведнъж осъзнах, че всъщност не съм видял нито един супермаркет – нима богатите не се нуждаеха от храна и тоалетни принадлежности? Без местни, градът изглежда не се нуждаеше от нормалните, всекидневни стоки; ресторантите осигуряваха храната, а хотелите – тоалетните принадлежности… Но имаше църква. Наивно си помислих, че все пак може да се помоля за Порто Черво. Де този късмет? Като всичко останало и църквата на Порто Черво се оказа изкуствена…
Чувствайки се обезкуражен и дори леко потиснат, реших, че няма смисъл да оставам повече тук, а да продължа пътешествието си из Сардиния. А пътуването ми през „Земята на 100-те цвята“ или „Земята на 100-те аромата” напълно оправда името си, тъй като това се оказа пътуване на гледките, цветовете, уханията, вкусовете, емоциите, преживяванията.
Вдишах хладната свежест на утрото и издишах сънливата тежест на вечерта. Очарованието на пейзажа бе в детайлите – в повеите на аромата, в един момент на розмарин, мирта и лавандула, а в следващия, най-неочаквано, на соления, остър, пронизителен дъх на морето.
От височините на Капо д`Орсо (Меча глава), където сутринта беше буквално напоена с розовото ухание на цъфналите олеандри, поех на север покрай Санта Тереза Галура и нейните плажове, които напоследък придобиха популярност като алтернатива на скъпия Коста Смералда. Пътят ме водеше покрай заливи с почти неестествено синя вода, накъдрени от усамотени плажове, обградени с ниски дюни и чадърести пинии или вдадени силно във водата носове, осеяни с руините на наблюдателни кули, от които древните сарди, както те самите се наричат, някога оглеждали хоризонта за сарацини и пирати. И най-после съзрях чудовищно петно, което бавно започна да нараства пред мен и да придобива застрашителните очертания на укрепен град. Създаден от могъщото семейство Дориа от Генуа през XII век, Кастелсардо е една от сардинските отбранителни твърдини, изпълнена с алеи и стълбища, широки едва колкото да се разминат две магарета; коти се изкачват се между къщите, наведени една към друга и се спускат към тесни улички, за да завършат на някоя пиаца или пред стените на страховитата крепостна кула. Самата цитадела се издига някъде по средата на този потънал в здравец и мушкато каменен лабиринт, докато катедралата се извисява над морето, изградена на естествена скална тераса, а вярната й кампанила (камбанария) се е наклонила от старост на една страна и вече не може да играе ролята на морски фар, която е изпълнявала в миналото.
Кастелсардо е дом и на най-известната жена на острова, Елинор от Арборея – местната Жана д’Арк. Поради липсата на наследници от мъжки пол, тя става регент след убийството на брат й през 1383 година. Популярността й, която е очевидна и днес тук, се основава на нейното неподчинение на арагонските владетели на острова и забележителния й правен кодекс, публикуван на сардински език през 1395 г., който установява цял набор от права на гражданите. Сред революционните концепции в тази Carta de Logu е и правото на жените да отказват брак и да притежават собственост. По отношение на гражданските свободи, кодексът превръща Сардиния от ХIV век в едно от най-развитите общества в Европа.
От Кастелсардо поех по път SS134, който навлизаше във вътрешността на острова. Идеята, че истинският сардински характер се е оформил в планините не е просто реакция на туристическото развитие по крайбрежието. Подобно на много островитяни, сардите се страхуват от морето; това е мястото, откъдето идват всички заплахи. Така че повечето хора живеят във вътрешността, търсейки закрилата на планината. Ако човек иска да се докосне до автентичната Сардиния, трябва да я търси тук.
С блеснало в огледалото ми за обратно виждане слънце, аз последвах криволичещия път в прегръдката на урвите. Пейзажът тук бе див, суров, скалист и сух – такъв, в какъвто гранитът го бе превърнал. Потоците изведнъж изчезваха в неочаквани пропасти, посевите се бореха за малко живот сред камъните, фермите, разхвърляни из безплодната земя, се взираха към пътя с празни очи – терен, който би причинил сърдечен удар на всеки тоскански фермер! Тук нямаше и следа от изящната хармония, с която кокетничи централна Италия, с подредените по конец лозя, внимателно гледаните маслинови градини и плавните редове от кипариси, следващи ритмичните извивки на хълмовете.
Отклонявайки се на изток при Лаеру се озовах в Темпио Паузания, старата високопланинска столица на кралство Галура, точно за вечерната паседжата, така характерната за Италия разходка в края на деня, към която италианците се отнасят с почти религиозна привързаност. Седнах във външната част на бар-ресторанта „Музеум“ точно на централния площад срещу кметството, за да наблюдавам как добрите граждани обикалят хванати под ръка, усмихвайки се един на друг и кимайки на съседите си, поспирайки се за разговор или аперетиво. Нямаше как да са по-далеч от онези хора, които се събират в Порто Черво: възрастна вдовица, цялата в черно, облегната на ръката на внучка си, двама джентълмени с наметнати на раменете дълги шлифери точно като в „Кръстникът“, както и група пъпчиви тийнейджъри, които с малък успех се опитваха да прилъжат някоя италианска богиня на задната седалка на скутерите си.
Рано на следващия ден се насочих към Монте Лимбара, най-високата точка в област Галура. Точно под върха спрях при малката църквичка Madonna della Neve (Снежната Дева Мария) и статуята й с младенеца. Последвах пътеката през гората. Чувах въздишките на вятъра сред боровете, долавях звънливия глас на поточе, бълбукащо някъде по-надолу. Най-сетне се изкачих на билото, откъдето целият северен бряг на Сардиния се разпростря пред мен, ведно с изминатия път: на изток Олбия, където поредният ферибот акостираше на кея, право напред се мержелееха очертанията на Капо д`Орсо, а на запад блестеше в своите могъщи доспехи Кастелсардо. Оттук сардинският бряг изглеждаше дори още по-феноменален, макар и осеян с очевидните доказателства за туристическата инвазия. Но във вътрешността на острова традиционната, автентична Сардиния все още бе жива!
Радослав Райков
