Една от модните тенденции в родната политика е развихрянето на политическия талмудизъм. Партийни лидери, социолози, анализатори и коментатори вкупом се надпреварват да ни разтълкуват какво са ни казали българските избиратели със своето (не)гласуване.
Ето някои от най-масово употребяваните (с различни нюанси) тълкувания:
– „Избирателите казаха, че политиците трябва да се разберат, да направят правителство и да управляват задружно.“
– „Избирателите казаха, че без ГЕРБ не може, но и без ПП/ДБ не може.“
– „Избирателите подкрепиха евроатлантическата ориентация, защото партии, самоопределящи се по този начин, бяха подкрепени от две трети от гласувалите български граждани.“
– „Избирателите нищо не казаха – мнозинството от българите, тези две трети, които не взеха участие или гласуваха против всички, нямат политическо съзнание и не могат да мислят.“
Ясно е само, че всяка от множеството групи избиратели е казала по нещо, но
общ разказ и обща смислова рамка няма.
В това е големият проблем. По-малкият проблем е, че „тълкувателите“ изопачават противоречивото обществено съзнание, като извличат отделни фрагменти и ги представят за цялостна картина. Можем да го определим като „по-малкия“ проблем, защото е недъг на интелектуалния капацитет и професионалната почтеност на интерпретаторите и техните клиенти, а не действителна шизофрения на обществото. Единствената реална последица от тези внушения е, че мнозинството от българите престанаха въобще да слушат излиянията на политиците и на техните шамани.
Да вземем за пример най-често повтаряната мантра – първото и най-важно желание на българските избиратели е
да има редовно правителство, избрано от парламента.
При това – на всяка цена и при наличната конфигурация на политическите сили. Вероятно известна част от избирателите наистина държат да бъде съставено правителство, но с важната уговорка, че отделни сравнително малки части от електората имат предвид несъвместими варианти.
Електоратът на всяка от партиите, вече сведен до най-твърдите им ядра, си представя кабинет, съставен и доминиран от неговата политическа сила. Нещо повече – заради разделението и противопоставянето, всеки от тези варианти изключва останалите не само и не толкова като съдържание на политиките, а най-вече защото
разглежда останалите политически субекти като противници,
които трябва да бъдат изключени от управлението.
Най-радикалните привърженици дори поставят като основна задача на правителството „изчегъртване“ на врага. Иначе казано, формулата е „Най-искаме правителство, ама по-искаме да е наше правителство.“
Своя принос към тази подмяна дават и социолозите с въпроси от типа „Какво предпочитате: да сте здрав и богат, или беден и болен?“ Една приемлива степен на коректност предполага привържениците на ГЕРБ-СДС и ПП/ДБ да бъдат питани не дали са съгласни на съвместно управление на двете сили, а
каква цена са готови да платят за подобно сътрудничество.
Ако въпросът бе формулиран примерно така „Съгласни ли сте на коалиционно управление с ПП/ДБ (ГЕРБ), ако това ще доведе до загуба на една пета (една трета, половината) от избирателите на вашата партия?“, тогава вероятно бихме получили по-достоверна картина на политическите нагласи.
Логично е да допуснем, че ако българските избиратели действително искаха редовно правителство „на всяка цена“, достатъчно голяма част от тях щяха да отдадат доверието си на една от двете големи формации (или на трета сила). Както видяхме, това не се случи и в близко бъдеще едва ли ще се случи. И тъй като бърза ерозия на някой от двата полюса (или бърза поява на трети фактор) изглежда неправдоподобно развитие, съставянето на устойчиво редовно правителство на приемлива за партиите и за техните избиратели цена е слабо вероятно в близка перспектива.
Писателят Георги Господинов казва: „Българското общество е жестоко разделено на две. Не мисля, че страната е виждала такова разпадане и поляризация – влошени от социалните мрежи и публични личности – от десетилетия. Може да звучи твърде грубо, но понякога имам чувството, че сме на прага на тиха гражданска война.“ Това разделение се изостри силно и доста изкуствено поради истеричните пропагандни внушения за някаква страшна заплаха, надвиснала върху безусловната „евроатлантическа“ (каквото и да значи това) ориентация на страната.
Редица хиперактивни евроатлантици (за съжаление сред тях има и някои интелигентни хора)
заклеймяват президента Радев и служебното правителство
за въздържането от по-нататъшна военна помощ и други форми на ангажиране с войната в Украйна. Например – един бивш премиер заяви, че подобна позиция „не отговаря на убежденията на голямото мнозинство от българските граждани, което бе изразено в първото решение на парламента от 3 ноември за даване на военно-техническа помощ на Украйна. То беше гласувано със 175 гласа, което е конституционно мнозинство.“ Но дали изборните резултати наистина говорят за наличие на реално „евроатлантическо“ мнозинство, на чиято основа може да се формира устойчиво управление?
Фактите показват, че гласувалите за партиите, чиито депутати гласуваха въпросното решение на НС, съставляват
около една четвърт от българите с право на глас.
Това не е никакво мнозинство, а напротив – скромно малцинство. Различни социологически изследвания от последните месеци показват, че за изпращане на оръжие се обявяват 16-18%, а против – 65-68% от населението. При негласуващите (60% от българите) това съотношение е 13% към 67 процента.
Но има и нещо по-важно. Далеч не всички избиратели, гласували за тези партии,
подкрепят решението за предоставяне на оръжие на Украйна.
Точно обратното.
Единствената политическа сила, по-голямата част от чиито избиратели подкрепят това решение, е “Демократична България”, и то в съотношение 49% „За“ и 47% „Против“.
При нейния коалиционен партньор ПП балансът е 38% „За“ и 46% „Против“.
Още по-категорична е картината при избирателите на ГЕРБ (32% към 56%) и на ДПС (16% към 62 на сто).
Тезата за възможността да бъде излъчено коалиционно правителство на основата на привижданото „силно евроатлантическо мнозинство“, е
не само необоснована, но и много опасна.
Подобна парламентарна комбинация ще бъде изначално нехомогенна и непопулярна, ще натрупа допълнителни негативи от своята дейност и тогава недоволството към управлението ще прерасне в неприязън към евроатлантизма (каквато тенденция вече съществува).
Бедата на политиците и на техните „експертни“ шамани е в това, че не могат, а вероятно и не искат да чуят истинските искания на българските граждани. Поради това си измислят някакви несъществуващи послания, които по някаква странна причина смятат за печеливши.
