Докато разделеното ни по всяка възможна тема общество продължава да спори дали да влизаме в еврозоната или да си стоим отвън, начинанието ще става все по-трудно. И то с такава необратима сила, че след седем-осем години, колкото и да го искаме, вече ще е мисия невъзможна.
На среща в Брюксел в края на април, служебният министър на финансите Росица Велкова увери председателя на Еврогрупата Паскал Донахю и еврокомисаря Валдис Домбровскис, че България полага усилия за приемане на еврото не по-късно от 1 януари 2025 година. Въпреки това, в редица български медии се появиха новини, че страната ни обмисля отлагане на тази дата. По този повод на 4 май (четвъртък), Министерството на финансите разпространи становище, с което опровергава “мазната клюка” и
потвърждава амбицията за влизане в еврозоната на 1 януари 2025 година.
„Членството в еврозоната остава приоритет за страната. Продължава активната работа на държавата по подготовката за приемане на единната европейска валута както в техническата, така и в законодателната част“, съобщават от министерството и добавят, че разпространяването на фалшиви новини и противоречиви послания в медиите е недопустимо.
Усилията на министерството да разсеят съмненията обаче едва ли ще впечатлят кой знае колко хора, защото всички сега са вперили погледи в Народното събрание и чакат… пристигането на Годо. Или казано по нашенски, насред политическа криза сме, преговорите за редовно правителство са в такава задънена улица, че…
от никъде взорът надежда не види,
както е казал Дядо Вазов в емблематичната си балада “Опълченците на Шипка”.
С други думи – като нищо ще се наложи отново да ходим на избори, така че през следващите няколко месеца политическата класа от друго има да се срамува.
Примерно – държавата още кърпи “едни” дупки, защото няма бюджет за текущата година и все още никой не знае докога няма да има и докога ще режем едни разходи, докато раздуваме други.
Още по-примерно – управителят на Българската народна банка Димитър Радев е на поста си вече две години след изтичане на мандата му. По вина на Народното събрание, естествено. Причината е банална – от редовните избори през април 2021 г. парламентарно представените парии нито могат да се споразумеят за негов заместник, нито умират от желание да се споразумеят. Същата работа е с още една камара регулаторни органи плюс върховният жрец на върховенството на зукона – Конституционния съд.
Подобна картина със сигурност не е привлекателна нито за настоящите и бъдещите партньори на България по света, нито за “туземното” население у нас. Още по-малко пък е способна да провокира скорошното ни приемане в еврозоната –
за радост на русофилите, псевдопатриотите и останалите врагове на еврото.
Доколкото е жива народната памет – а та винаги е жива! – същото беше и с НАТО. През 1999 г. тогавашният лидер на БСП Георги Първанов непрекъснато водеше някакви протести срещу идеята за влизане в Алианса. Пет години по-късно – вече като президент на България – Георги Първанов пръв се хвана на хорото по случай подписването на договора за приемането ни в НАТО. Даже и предсказание направи: “С приемането в НАТО, свободата и демокрацията ще възтържествуват необратимо в България и Румъния!”
През 2023 г. инфлацията достигна най-високата си стойност от началото на века и затова се отказахме от идеята за влизане в еврозоната на 1 януари 2024 година. Уж сами, но явно не съвсем. Защото малко по-рано Европейската комисия обяви, че България продължава да не отговоря на условията за влизане в еврозоната и затова няма да я препоръча в годишния си доклад.
Междувременно, партия „Възраждане“ продължава да събира подписи и да бълва пропаганда как няма по-добро от българския лев и как задължително не трябва да се отказваме от тази си привилегия. Все едно някой ни моли или пък ни заплашва с пушка в главата да приемем еврото.
На 7 април лидерът Костадин Костадинов внесе в парламента 590 000 подписа за референдум, който най-сетне трябва да отговори на въпроса “Какво иска българският народ – лев или евро?”
Ако бяхме малко по-цапнати в устите, щяхме да редактираме въпроса на “Възраждане” така, че да звучи далеч по-реално, примерно – “След като вече няма марки, в какво българинът трябва да пази левовете си – в евро или в рубли?” Ама като не сме, само ще уточним, че и Костадин Костадинов
очаква наесен две в едно – “неговия” референдум и местните избори.
Нещо, което сме виждали преди петилетка и половина, когато Слави Трифонов и феновете му изюркаха държавата да потроши нам колко си милиона лева, за да събере на на 6 ноември 2016 г. в една процедура неговия абсолютно налудничав референдум и президентските избори.
Спор няма, че всенародното допитване е цивилизован начин за приемане или отхвърляне на решения, оказали се твърде чувствителни за една държава. Много често обаче вземането или отхвърлянето на тези чувствителни решения предполагат тясно специализирана експертиза и специфични знания. Нещо, с което широка публика – позната още като гражданско общество, електорат, масов данъкоплатец и този народ (както беше модерно да се казва през 90-те години на миналия век) – просто не разполага. Не за друго, а защото от години няма кой знае какво желание някой да се информира за какво, всъщност, става въпрос. И защо е пълна тъпотия опорката, че влезем ли в еврозоната,
заплатите и пенсиите се делят на две, а цените се умножават по две-три…
Странна е ситуацията. Предполага се, че след като от 1997 г. сме във валутен борд и левът ни беше вързан с германската марка и по наследство – с еврото, би трябвало отдавна всички да са наясно, че едва ли с влизането ни в еврозоната ще ни се случи нещо кой знае колко драматично.
Другата тема за размисъл е, че бунтовете трябваше да бъдат организирани още през 2005 г., когато стана ясно, че влизането ни в еврозоната е неизменна част от договора ни за присъединяване към Европейския съюз, подписан от премиера Сакскобургготски и президента Първанов.
Ако ставаше толкова лесно, колкото вероятно някои хора си мислят, утре някой може да предложи да организираме референдум срещу 5G, кеймтрейлс, ваксините и дори срещу интернет.
Да не забравяме също, че докато едни се борят срещу приемането ни в еврозоната, всички чакаме милиардите на Брюксел – по Плана за възстановяване и устойчивост и по третия програмен период 2021-2027, защото без тях никога няма как да вържем двата края. И така ще затънем, че ще изпаднем във фалит, след което… най-много китайците да ни купят.
