„Ако нещо изглежда като патица, плува като патица и квака като патица, то най-вероятно е именно патица“.
Това е известният „патешки тест“. Сега да опитаме с нещо по-сложно. Ако две партии се договорят да излъчат общ премиер (макар и на ротационен принцип) и правителство, формират общо мнозинство, което да избере правителството и заявяват, че ще гласуват обща законодателна програма, то най-вероятно това е именно коалиция. Патицата може и да твърди, че е лебед, а не патица, но това не променя факта, че е патица. Същото важи и за партиите.
И така, „голямата“ коалиция между ГЕРБ-СДС и ПП/ДБ е на път да стане факт. Въпреки очевидната истина, че
двете формации не просто си нямат доверие
(както основателно констатира Кирил Петков), а направо се ненавиждат. Впрочем подобен (че даже и по-широк) коалиционен управленски формат не е непознат за България. През ноември 1990 г. Великото Народно събрание избра „правителството на националното съгласие“ начело с Димитър Попов, в което участваха БСП, СДС и БЗНС. От представените в парламента партии извън властта остана само ДПС. То издържа до края на дейността на ВНС, т.е. почти година, независимо че взаимната неприязън между БСП и СДС едва ли бе по-слаба, отколкото между днешните основни антагонисти.
Ако оставим настрана ротационната измишльотина, която е само смокинов лист, прикриващ политическите срамотии, ситуацията изглежда сходна. Но в действителност има огромна разлика, произтичаща от мотивите да се предприеме подобен неестествен политически ход. През 1990 г. БСП имаше абсолютно мнозинство във Великото Народно събрание и собствено правителство начело с Андрей Луканов, но бе изправена пред две много трудни задачи. Първо, да сподели отговорността за властта с младата и агресивна опозиция, и второ, да осигури приемането на нова Конституция. Затова, въпреки възмущението на партийната маса, Луканов подаде оставка и бе договорено правителството на Попов. Тогава официалният мотив бе да се запази гражданският мир в условията на изостряща се икономическа криза. Но в дъното бяха политическите сметки и личните амбиции на една част от основните действащи лица.
Днес сме на път да бъдем свидетели на
повторение на драмата, но като фарс.
Двете „високодоговарящи се“ страни твърдят, че го правят за доброто на нацията, но никой не вярва, че това са истинските мотиви. Също така е ясно, че тази управляваща конструкция няма да може да произведе нищо полезно за обществото. Ако се превърне във факт, много скоро това ще проличи още при приемането на държавния бюджет.
Много добре познаваме играчите и от едната, и от другата страна. Борисов неведнъж е доказвал, че е готов да жертва всекиго заради личните си интереси, а днес залогът е много по-голям. Затова без колебание е на път да жертва бъдещето на партията си в името на краткосрочното си оцеляване. Дори го каза в прав текст: „ГЕРБ може и да изчезне, но решението ни е правилно!“. Само не поясни от каква гледна точка е правилно – от неговата лично-егоистична позиция.
Другата страна в спектакъла – коалицията ПП/ДБ – също отдавна е доказала, че следва някакви (свои или чужди), но не и националните интереси. Друг е въпросът, че често си правят сметките без кръчмаря. Странната настойчивост на Кирил Петков да наложи на всяка цена не експертен, а политически състав на правителство също изисква по-задълбочено проучване. Но несъмнено голямата, шокова изненада е обратът в поведението на ГЕРБ и лично на Борисов.
Интересният въпрос е: какво причини този обрат?
Единственият логичен отговор е: решението за ротационно-коалиционната формула е взето под силен натиск, използващ ефективни заплахи, способни да породят силен, парализиращ здравия разум страх. И тъй като несъизмеримо по-тежък е компромисът от страна на Борисов, вероятно при него ролята на сплашването е много по-силна. Но макар подбудите да са различни, крайният (фатален) резултат ще е сходен за ГЕРБ и ПП. В случая на (относително) невинна, „косвена“ жертва ще се окаже ДБ. Още един пример за мъдростта на поговорката „Внимавай какво си пожелаваш!“. ДБ положиха такива усилия да се съюзят с ПП, дори извлякоха полза от разпределението на депутатските места, а в крайна сметка ще платят много скъпа цена.
Да се върнем обаче на въпроса какво (или кой) уплаши толкова силно Борисов, че да предприеме тази политически самоубийствена крачка. Популярната хипотеза е, че всичко се е променило след избухналия конфликт с главния прокурор. Последните изявления на Иван Гешев показват, че върху него е упражняван натиск да се оттегли, той привидно се е съгласил и това е въвело в заблуждение притискащите го. Само по този начин можем да обясним изненадващото и крайно категорично заявление на Мария Габриел, че е готова да поиска оставката на главния обвинител. Това й е било наредено от някой (от Борисов, няма от кой друг), който е вярвал, че схемата е отработена и проблем няма да възникне.
Реакцията на Гешев вся паника сред политическия елит,
заговори се за подготвени искания за десетки депутатски имунитети, дори плъзна мълвата, че смъртният враг на Борисов – Васил Божков, ще се завърне в страната като защитен свидетел. На страха очите са големи, затова „лицето Бойко Методиев Борисов“ прави невероятно салтомортале, само и само да има правителство, т.е. действащ парламент и управляващо мнозинство, което (дали?) би отхвърлило искане на главния прокурор за снемане на имунитети.
Дори това предположение в някаква степен да изглежда вярно, то не изяснява основния въпрос: какво (кой) притисна ГЕРБ да повдигне въпроса не просто за съдебна реформа, а за незабавното отстраняване на главния прокурор. Тук вероятно
действа някакъв много по-мощен фактор,
върху който Борисов няма влияние и с който не може да се спазари. Фактор, който се стреми да преконфигурира политическата власт в България според своите интереси, но в същото време явно не познава и не разбира спецификата на българската политика, защото започналата турбулентност може да предизвика непредвидими резултати.
Унижаването и неизбежното унищожаване на ГЕРБ няма да облагодетелства досегашните им непримирими опоненти от ПП/ДБ, просто защото те ще понесат не по-малки щети. От този развой на събитията безспорен печеливш, поне в краткосрочен план, е само „Възраждане“.
Тогава, кой бутна Борисов по стълбата?
