„Никодиме, това ли е вселената?“ На този въпрос ще може да намерите отговор в галерия „Аросита“. В неделя, 4 юни, е последният ден, в който може да разгледате изложбата на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Тя е озаглавена като едноименната им книга – „Никодиме, това ли е вселената?“ Представлява 39 картинки, които са вдъхновили написването й. Всяка картинка е провокирала диалози. Това е втората книжка с главни действащи лица – Никодим – чобанинът и козелът. Първата книжка – „Обикновени разговори“ е с 43 илюстрации и е написана през 2016 година.
Автор на картинките с уникалните персонажи е Пенко Гелев, а на диалозите – брат му Сотир Гелев, който разкрива, че за всяка една прави съчинение по картинка. Така двамата герои – чобанинът и козелът се озовават в Космоса, най-вероятно отвлечени от извънземни, и разговарят помежду си за най-различни неща, свързани с Вселената, с живота, с миналото и с бъдещето.
На една от картинките ги виждаме да крадат летяща чиния, на друга – да наблюдават странни същества, на трета – да ги гонят особени субекти. Някои от рисунките са директна препратка към „Междузвездни войни“, „2001: Космическа одисея“ на Стенли Кубрик, към предишни филми на братята Гелеви, които признават, че всяка една от картинките от „Никодиме, това ли е вселената?“ е направена за удоволствие и забавление.
Задаващият въпросите е козелът, защото Никодим – чобанинът е по-образованият от двамата.
В изложбата има и картинка от първата книжка „Обикновени разговори“ – на нея двамата персонажи са нарисувани на фона на къща. Тя е от 2016 г., от периода, когато Пенко Гелев започнал да прави рисунки с чобанина и козела и да ги публикува във „Фейсбук“ . Постепенно персонажите заформили фенски кръг. Дори на улицата разни хора започнали да спират Пенко Гелев и да го питат какво ще стане с козела и с чобанина. Един ден на Пенко му омръзнало и им нарисувал гроба – с една дума погребал ги. Тогава обаче феновете надали вой: Не може чобанинът и козелът да умрат! Пенко се примирил и за да не страдат почитателите, заедно със Сотир създали първата книга –„Обикновени разговори“. Както се разбира от заглавието, в нея главните герои разговарят за най-обикновени неща, по всякакви теми. Но не и философски – просто защото според Сотир философията предполага да взимаш твърде насериозно живота, а това в повечето случаи би било грешка.
На въпрос кога им остава време за чобанина и козела, при положение, че работят и по филми, братята споделят, че когато не могат да превърнат определен сюжет във филм, те го разказват в книга. И няма ден, без да рисуват.
Като стана дума за филми, не можем да не споменем факта, че на тазгодишните награди на Съюза на филмовите дейци анимацията „Флорентинска нощ“ на братята Гелеви спечели две награди. Сотир Гелев получи отличието за най-добър режисьор, а Румен Бояджиев-син – за най-добър композитор.
През годините тандемът печели немалко награди, включително международни, като например за документалния филм, посветен на култовото списание „Дъга“. Братята разказват историята му, разглеждайки го като културен феномен, защото списанието излиза в тираж 150 000 – 160 000 бройки. Имало и случаи, когато тиражът достигал 300 000 бройки – тогава, когато се намирало хартия.
Според Сотир Гелев успехът на списанието се дължи на обстоятелството, че през 80-е години „Дъга“ е едно от малкото, ако не и единственото списание за деца. Имало само едно, две комунистически вестничета и списание „Чуден свят“.
В „Дъга“ през годините на съществуването му – от 1979 г. до 1992 г., са работили близо 80 художници. Големи имена в анимацията – като Доньо Донев и Тодор Динов също дали своя принос.
Списанието се издавало от партийното издателство „Септември“, в което се печатали и трудовете на Тодор Живков, и поздравителните картички, и партийните календари, и нагледната агитация. „Дъга“ издържала цялото издателство. Сградата му била в началото на ул. „Гладстон“ в София, до площад „Славейков“.
Първоначално идеята била в него да се разказва за партизани. За тях имало няколко епизода. После се появили историческите личности – за Левски, например, Сотир Гелев отбелязва, че Владимир Коновалов направил страхотен комикс. После започнали да рисуват истории в сферата на научната фантастика.
Сотир Гелев е автор на историята с Билбо Бегинс и Властелинът на пръстените – роман, който не бил преведен на български, когато художникът започнал по него работа. Заради това един негов колега – сценарист му превеждал романа. Сотир Гелев уточнява, че немалко художници предпочитали да работят със сценаристи, вместо сами да си пишат историите.
На въпрос имало ли е стандарт колко картинки да съдържа един епизод, Сотир Гелев отговаря отрицателно. Но разказва интересни подробности – в онези години една илюстрация струвала между 20 и 80 лева. Цената зависела от големината –малката струвала 20 лева, средната – 30-40 лева, а когато била голяма и шарена – 80 лева.
Понеже в „Дъга“ художниците правели цели страници, възникнал въпрос как да им се плаща. Стигнало се до решение – на брой картинки. Но някои колеги се изхитрили и започнали да рисуват по 20-30 картинки на страница – едни такива с герои с малки главички. Така за страница с 20 панела получавали по 600 лева, което се равнявало на три заплати месечно. И художниците в „Дъга“ се оказало, че получават страшно много пари. За няколко страници взимали по 2000 – 3000 лева – толкова, колкото един средностатистически български гражданин изкарвал за една година. Един апартамент по онова време струвал 6000 лева и художниците само с две големи заплати можели да си купят малко жилище.
Разбира се, стига да са имали софийско жилище, а братята Гелеви нямали. Но пък взимали много пари и заради това останалите художници много ги мразели. Принципно, за да илюстрираш книга, трябвало да имаш връзки в издателство. В най-добрия случай си можел да направиш 20 илюстрации, да ти платят по 30 лева на картинка и да получиш 600 лева, но докато си уредиш тази възможност, минавало половин година. Докато в „Дъга“ художниците само за няколко епизода получавали по няколко хиляди лева и се чудели какво да ги правят.
„Аз бях студент тогава“, сподели Сотир Гелев и добави:
„Това беше единственото място, където си носиш рисунките – обикновено една страничка, демонстрационна, показваш ги и ако ставаш – ставаш, ако не ставаш – не ставаш. Георги Гаделев ги одобряваше. Един колега даже го взеха като ученик – той беше в десети клас.“
Става дума за Росен Манчев, който рисува поредицата за Ян Бибиян и „Преди много, много години…“
На въпрос дали е имало история, която Сотир Гелев много е искал да нарисува за списание „Дъга“, той отрича да е имало такава. Но художникът Петър Станимиров, например, когато започнал работа за „Дъга“, много се надявал да се появи фантастичен сценарий. И така, когато писателят Светослав Славчев започнал да пише фантастични поредици, като „Двубой с Касандра“, веднага заплувал в свои води.
Историите в „Дъга“ били толкова популярни и харесвани, че даже имало хора, които си кръщавали децата на имената на героите, като Янтар например. Днес страницата на списанието във „Фейсбук“ има близо 40 000 последователи, дигитализирано е, а онези негови читатели, които имат всичките му броеве, още си го пазят.
На въпрос защо след 1992 г. е спряло да излиза, Сотир Гелев отговаря, че са се разрушили инфраструктурите – нямало разпространение. Дотогава то било държавно и централизирано, а после, като станало частно, не можело да стигне до всеки.
Двамата братя си направили собствено издателство и започнали да издават списание „Рикс“. Направили два броя с по 50 000 броя тираж, но продали по десетина бройки и фалирали, защото нямало как да го разпространят и да достигнат до потенциалните му читатели в страната.
„Загубихме много пари, но абсолютно не ни дремеше. От друга страна от списанието ни тръгнаха важни артисти. Един от тях е Александър Малеев, който днес е една от звездите на „Марвел“ и илюстрира Стивън Кинг. При нас му бяха първите стъпки – ние му давахме задачи, учехме го да прави композиции. Друг артист е Лъчезар Лазаров – днес той е аниматор и прави много интересни, щурави артефакти. И заради това можем да кажем, че все пак от „Рикс“ е имало някакъв смисъл“, признава Сотир Гелев, сякаш отговаряйки на някакъв хипотетичен въпрос на козела: „Никодиме, като дадеш на вторични суровини близо 100 000 броя списание, имало ли е смисъл от инвестицията в него?“
