Световният баритон Желко Лучич пред „БАНКЕРЪ“
Международният майски фестивал във Висбаден е основан през 1896 г., защото в онези времена император Вилхелм II ежегодно отсяда в курортния град.
В продължение на три-четири десетилетия програмата изцяло е подчинена на творчеството на Вагнер, но след Втората световна война фестивалът се преориентира и става проява от типа „Отворена международна сцена“.
В наше време сценичният форум се подкрепя от частни спонсори, но програмата се съставя от ръководството на театъра във Висбаден.
През 2023 г. фестивалът бе посветен на политическите затворници и се проведе под мотото “Лети, мисъл, на златни криле” (по песента на хора на вавилонските затворници в „Набуко“ на Верди.
На 24 май в рамките на фестивала бе организирана политическа дискусия с участието на представители на трите правозащитни организации “Център за граждански свободи” (ЦГС) от Украйна, “Мемориал” от Русия и “Център за човешки права “Вясна” от Беларус”.
Въпреки това, в окото на европейската буря попадна един единствен артист – от общо 680 труженици на операта, филхармонията, балета, пърформанса и драмата – руската певица Анна Нетребко.
Нейният дебют в “Набуко” беше проблематизиран политически далеч преди началото на фестивала, като част от местните и национални политици в град Висбаден и провинция Хесен направиха какво ли не, само и само да накарат артистичния директор Уве Ерик Лауфенберг да оттегли поканата си към Анна Нетребко, защото в края на зимата правителството на Зеленски я включи в поредния списък за санкции на украинската държава.
Не е ясно на каква цена, но Лауфенберг не отстъпи. В знак на протест, два украински ансамбъла демонстративно върнаха поканите си, а руската пънк група “Пуси райът” отмени участието си във фестивала и изнесе концерта си във Висбаден на съвсем друго място.
А по време на премиерата на “Набуко”, пред театъра бе организирана демонстрация срещу участието на Нетребко и в спектакъла, и във фестивала.
За всичко това разговаряме с баритона Желко Лучич, който изпълнява ролята на Набуко в едноименната постановка.
Г-н Лучич, за има-няма четири дни пяхте два пъти Набуко и един път Риголето. Кастингът за Абигейл в “Набуко” с Анна Нетребко, която дебютира в ролята, беше силно противоречив и предизвика много дискусии, отпуши много гняв и нагнети изключително напрежение в месеците преди началото на фестивала. Вие с какви впечатления останахте и какви спомени отнесохте със себе си?
– В „багажа“ си имам само добри и красиви спомени. Много се радвам за моята скъпа колежка Анна Нетребко. Това беше нейният дебют в ролята на Абигейл. Тя имаше голям успех и аз бях много щастлив от това. Вече няколко пъти сме пели заедно – в Лондон, в Метрополитън опера и т.н. Това беше просто още една хубава възможност да пеем заедно и да направим зрителите щастливи. Съвсем скоро ще организираме още няколко съвместни концерта.
Публиката наистина остана доволна. Вас лично какво ви очаква след заслужената почивка?
– Предстоят ми няколко концерта в Сърбия, а през лятото ще пътувам до България, където ще пея Трубадур на Фестивала на оперното и балетно изкуство в Стара Загора.
Попитах за впечатленията Ви от Висбаден, защото там имаше ожесточена демонстрация срещу участието на Анна Нетребко във фестивалната програма. А преди това се състояха и разгорещени дискусии за това кога и дали човек трябва да бойкотира изкуството и артистите. Какво е вашето мнение по този въпрос?
– Какво да кажа. Това е чисто политически въпрос. Не искам да се намесвам. Мога само да кажа, че г-н Лауфенберг взе правилното решение. Лично аз смятам, че Анна няма нищо общо с всичко това – с войната, с Путин и т.н.
Снимки: Виктория Шкаровская
Доколкото съм информирана, на г-жа Нетребко ѝ е забранено да пее в Москва, въпреки че я обвиняват и ругаят като близка до Кремъл.
– Да, за съжаление в момента тя е в много сложна ситуация. Намира се в ничия земя, така да се каже, някъде по средата.
Публиката се сблъска с демонстриращата тълпа. Как възприеха това артистите?
– От самото начало знаехме, че атмосферата ще бъде малко неприятна. На премиерите винаги е специално, всичко беше прекрасно от художествена гледна точка, така че просто пренебрегнахме единичните освирквания.
Неколцина от членовете на оркестъра останаха отвън и преди представлението изсвириха украинския химн в знак на солидарност. Това по-късно отрази ли се на атмосферата зад кулисите и на сцената?
– Ние изобщо не забелязахме какво са направили колегите. Разбрахме след представлението, но е тяхно лично право как да изразят солидарността си с украинския народ. Този техен жест по никакъв начин не се отрази на съвместната ни работа. Всъщност, ние на сцената не забелязахме нищо, никаква суматоха, никакъв шум. Всичко си беше мирно и тихо.
Колко време репетирахте за “Набуко”?
– Това беше концертно изпълнение. Имаше само две-три музикални репетиции и те бяха достатъчни. Лично аз съм играл “Набуко” повече от 50 пъти. Анна също беше много добре подготвена.
Колко лесно е да бъдеш звезда на Metropolitan? И то такава – със сръбски произход?
– Добър въпрос, защото няма почти никой от Сърбия там. Моята учителка Бисерка Цвейич, страхотно мецосопрано и Kammersängerin, е пяла няколко пъти в Метрополитън през 50-те и 60-те години на миналия век. А аз съм домашен баритон там в продължение на 17 години. Не е лесно, разбира се, защото отговорността е голяма, но се свиква. Навсякъде пея по един и същи начин, независимо дали там – в Ню Йорк, дали тук – във Висбаден, дали в някое сръбско или българско село. За мен отговорността си е една и съща – много голяма. И затова – нямам нужда от никакви критици – аз съм си най-големия критик, защото само аз знам колко високи са ми критериите.
Какво видяхте там за тези години?
– Добър въпрос, изобщо не забелязах, че са минали 30 години от кариерата ми. Бях толкова зает, че цялата ми концентрация, целият ми живот беше посветен на работата. И не забелязах, че новото поколение вече е дошло.
Интересно.
– Мислех, че ще остане така завинаги, но промяната е налице и това си е съвсем в реда на нещата, нищо ненормално. Странно е усещането, че изведнъж си се оказал най-възрастния на сцената. Но, ако искаш да продължиш напред, трябва да приемеш този гол факт. Ако не искаш – свят широк, пътища много. Нищо не може да се направи – аз съм в този бизнес от 30 години, а биологично погледнато времето ми полека-лека започва да свършва.
Доколкото е известно, пандемията ви се е отразила доста сериозно. В смисъл такъв, че сте останали без почти никакви приходи и сте пуснали в употреба всички възможни резерви. Наистина ли така се е стекла ситуацията?
– Да, не можех да работя цели две години. Това беше голямо разочарование. Осъзнах, че като цяло това, което правим, не е толкова важно. Изкуството и културата са първите неща, които си отиват. Бях много притеснен. За нас, независимите артисти, оцеляването беше особено трудно.
Възстанови ли се бизнесът?
– Не съвсем, всичко е толкова тромаво и мудно. Оперните театри вече не планират толкова напред, като преди – с времеви хоризонт от четири или пет години.
Благодаря ви.
Разговора води: Марта Монева
