В гората горските хващат бракониер. На рамото му е преметната току-що застреляна лисица. Следва диалог:
- Какво е това на рамото ти?
- Кое?
- Лисицата.
- Ау, как ме е полазила тази гад?!
Мина едва седмица, откакто новото парламентарно мнозинство избра коалиционното си правителство, а ГЕРБ вече започнаха да
търсят начини да свалят от себе си отговорността
за участието в тази срамна сделка. Борисов се покри, но един от знаковите негови депутати заяви: „Няма коалиция. В това управление ГЕРБ носи отговорност само за външната политика“.
Да, ама не. Свидетели сме, как първите две парламентарни сили – ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ – се договорят и излъчват общ премиер (макар и на ротационен принцип) и правителство, формират общо мнозинство, което да избере правителството и заявяват, че ще гласуват обща законодателна програма. В допълнение, изразяват общи намерения по базисни въпроси, като изменение в Конституцията с цел провеждане на (неизвестно каква) съдебна реформа. Това ако не е коалиция, здраве му кажи.
За всички е ясно, че това бе договорка по принуда. Двете формации не просто си нямат доверие (както непрекъснато повтарят техни представители), а направо се ненавиждат. Събра ги натискът – колкото от „посолството“, толкова и от страна на главния прокурор. Заваляха искания за сваляне на имунитети, а заявените на среднощното заседание на ПП намерения за справяне със заплахата се потвърждават буквално. Ще се опитат да „тупат топката“, докато от прокуратурата (евентуално) задухат по-благоприятни ветрове. А дотогава трябва да има работещ парламент, следователно и правителство.
В същото време обаче отвратителната сделка има
неизбежна политическа и електорална цена,
която ще плащат не само отделни лидери, а партиите (коалициите) като цяло. Затова веднага започна известното упражнение по „бягство от отговорност“. Първоначално ГЕРБ бяха заели позата на отговорна партия, която за благото на държавата е готова да понесе всякакви щети. Борисов го каза в прав текст: „ГЕРБ може и да изчезне, но решението ни е правилно!“.
Борисов неведнъж е доказвал, че е готов да жертва всекиго заради личните си интереси, а днес залогът е много по-голям – самото му оцеляване. Затова без колебание е на път да загроби бъдещето на партията си в името на краткосрочното си оцеляване. Но другите около него едва ли горят от такова желание. От първия ден на работата на новото правителството ГЕРБ започнаха да се разграничават и да търсят начини да омаловажат тежестта на участието си в управлението. Само че това са дребни селски хитрости, които няма да свършат работа.
Коалиционното управление не е „концерт по желание“, при който си избираш за какво отговаряш. Отговорността за общото управление е органична, неделима и напълно солидарна. Тя се конституира от момента на гласуването в парламента, където групата на ГЕРБ монолитно (с едно-единствено изключение) подкрепи кандидата за премиер и предложените от него министри. Оправданието, че партията има само един политически представител в кабинета е несериозно.
Връзките с правителството са много по-дълбоки.
Нека припомним, че политическата кариера на Николай Денков започна като заместник-министър на образованието във втория кабинет на Бойко Борисов. Асен Василев, Тодор Тагарев и Юлиан Попов бяха министри в служебно правителство, назначено от Росен Плевнелиев, който не смееше да отиде до тоалетната без разрешението на своя партиен бос.
Но отговорността за делата и резултатите на управлението далеч надхвърля личните биографии на министрите и другите ръководители. Нека припомним, че веднага след изборите Борисов започна да повтаря, че най-доброто решение за България е „съвместно управление със споделена отговорност“, излъчено от първата и втората сили в парламента.
Номинираната от ГЕРБ за премиер Мария Габриел пък заяви, че – за разлика от коалиционното управление – подкрепата за предлаганото от нея „експертно“ правителство би позволило на всяка партия „да запази своята идентичност“. Подобна теза бе продължение на яловите опити
да се избегне употребата на думата „коалиция“.
Същността на тази „революционна“ идея е, че има начин няколко партии заедно да изберат и подкрепят общо правителство и в същото време нито една от тях да не носи политическа отговорност за резултатите от неговата работа. Нещо повече, тезата на Габриел допускаше, че всяка подкрепяща правителството партия може да си избира с коя част от неговите действия да се идентифицира (респективно да носи отговорност) и с коя не.
Това, разбира се, е абсурдно в теоретично и
невъзможно в практическо отношение.
Всяко правителство трябва да има (или поне да заяви) своя философия и обща посока на действие, изразена най-ясно в програмата за управление, независимо дали тя е с хоризонт четири години или четири месеца. Всяка парламентарна партия предоставя подкрепа за тази цялостна философия, а не за предпочитани парчета от нея. По същата логика, отговорност се носи за цялостната политика, а не само за харесваните нейни елементи. Не е възможно една от подкрепящите партии да „отговаря“ само за разходите, а друга само за приходите.
Но тази по-обтекаема формула не се случи. Лакомията на ПП/ДБ за власт надделя и в края на краищата се стигна до кабинет с доминиращ партийно-политически профил. В същото време е добре известно, че в края на краищата по-ловките политици успяват да прехвърлят негативите от властта на по-наивните си „партньори“. В дадения случай най-вероятно и двете страни ще бъдат прецакани.