ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

И съдебната ни реформа като Годо – все я чакаме, но тя все не идва

Няма да се впускаме в излишни обяснения за заглавието, нито ще се впишем в километричната опашка на театралните критици, които са се опитвали да обяснят какво е искал да каже Самюъл Бекет с превърналата се в нарицателно пиеса „В очакване на Годо“. Тя е написана в периода октомври 1948 г. – януари 1949 г., публикувана е през 1952 г. и за първи път е изиграна в Париж през 1953 година.

От тогава та чак до днес нито един корифей на театралното изкуство не е успял да обясни защо Бекет ни е ощастливил точно с това свое съчинение. Единственият смислен „етикет“ на пиесата е лепнат през 60-те години на миналия век от критика Мартин Еслин, който – явно след като безуспешно си е блъскал главата в опит да измисли отговора на въпроса“Защо?“ – нарича пиесата… театър на абсурда.

И в нашия случай е горе-долу същото. В началото бе Конституцията, която въведе реалното разделение на властите – на законодателна, изпълнителна и съдебна, и която предопредели с какъв точно устройствен закон

трябва да бъде подредена къщичката на Темида.  

Нищо подобно. Три години по-късно, първото демократично избрано 36-о Народно събрание (1991-1994 г.), доминирано от СДС със 110 депутати, забърка кашата, която и днес продължаваме да духаме и сърбаме. С други думи – то не свърши за пет пари работа в полза на обществото и на държавата.

Колкото и да се бият в гърдите “реформаторите” от “Демократична България”, идеите им не са нищо друго, освен претоплена манджа, която отдавна би трябвало да бъде изхвърлена, а тенджерата – измита и калайдисана наново.

За укрепването и легитимирането на задкулисието обаче, както и за натрупването на първите 10-15 „мръсни“ милиарди (в долари и марки, естествено, защото мутрите и белите якички никога на са признавали българския лев за друго, освен за джобна пара), въпросният парламент и двете му правителства – на Филип Димитров и на Любен Беров – свършиха чудеса от храброст:

– превърнаха югоембаргото и прането на „мръсните“ милиарди в държавна политика;

–  най-малко 40% от реституираните частни имоти – ниви, гори, парцели и т.н., бяха откраднати със съдействието на поземлените комисии, кметовете и общинските съвети);

– унищожиха остатъците на тоталитарните контролни органи от рода на Комитета за държавен и народен контрол, Главно управление по цените, Главна инспекция по търговия и услуги и т.н., амнистирайки окончателно над 50 000 преписки и ревизионни актове, готови за съд и прокуратура;

осакатиха, омаскариха и приватизираха МВР, следствието, прокуратурата и специалните служби;

– написаха и приеха Закон за съдебната власт, който циментира прокуратурата като едноличен господар на досъдебното производство и на държавата и  превърна Върховния касационен съд в свещена крава, която сама може да избира какво и кога да работи.

А тази първа страница на “Параграф 22” си е без коментар…

И още – във въпросния ЗСВ много услужливо е направен

един умопомрачителен абсурд:

тоталирантия мастодонт Главна прокуратура е възроден под формата на…

Вместо да преразказваме, цитираме най-смущаващите разпоредби от първия Закон за съдебната власт, влязъл в сила на 22 юли 1994 г.:

Чл. 111, ал. 2: Структурата на прокуратурата е в съответствие с тази на съдилищата. В столицата има градска прокуратура с права на окръжна прокуратура.

Чл. 111, ал. 3: Главната прокуратура се ръководи от главен прокурор, подпомаган в дейността си от заместник главни прокурори. В Главната прокуратура се създават отдели и други организационни звена.

Чл. 112: Прокуратурата е единна и централизирана. Всеки прокурор е подчинен на съответния по-горестоящ по длъжност, а всички – на главния прокурор.“

Малоумията (без никакво извинение) тук са три.

След като структурата на прокуратурата е в съответствие със структурата на съдилищата,

„нещата“ трябва да са огледално еднакви.

Или поне така БАН тълкува значението на думата „съответства“. И понеже това е записано и в Конституцията, не би трябвало да имаме 200 съдилища (примерно), всяко от които да е самостоятелно юридическо лице, а 200-те прокуратури да са една единствена фирма. При това – ЕООД или ЕТ!

Ако тази конституционна норма бе вкарана в ЗСВ още през 1994 г., нямаше да го има второто малоумие – прокуратурата е единна и централизирана. Защото няма как 200 административни ръководители на 200 независими юридически лица да са 200 крепостни селяни на един единствен феодал. Нещата щяха да са като при съдилищата – председателите на ВКС и на ВС са първи сред равни, но… нищо повече.

И накрая – ако структурите на прокуратурите и съдилищата бяха еднакви, цитаделата на правосъдното задкулисие – Върховна касационна прокуратура, отдавна щеше да е изравнена със земята. Просто защото така трябва да е по конституция и закон:

колкото съдии има в Наказателната колегия на ВКС,

толкова прокурори трябва да има във ВКП.

Плюс още 20-25 души, които трябва да се занимават с жалбите срещу актовете на обвинителите от районните, окръжните и апелативните прокуратури. Нищо повече.

Така изглеждаше структурата на Върховната касационна прокуратура през 2010 г., когато тогавашният върховен обвинител Борис Велчев за първи път я направи публично достояние. С малки изменения, по същия начин беше уредена “бърлогата на звяра” и през първата половина на 90-те години на миналия век, по същия начин е уредена и сега.С две думи – нищо общо с духа и буквата на Конституцията и закона. За морал е по-добре да не отваряме приказка.

А всички отдели, заради които ВКП наистина е държава в държавата, и което през годините са се движили между 8 и 15 бройки, отдавна трябваше да бъдат изнесени във Висшия съдебен съвет. Или в днешната Прокурорска колегия.

Но… не би. Туморът „Върховна касационна прокуратура“ оцеля и при БСП и Жан Виденов, и при СДС и Иван Костов, и при НДСВ-ДПС и Симеон Сакскобургготски, и при тройната коалиция БСП-НДСВ-ДПС и Сергей Станишев, и при трите управления на ГЕРБ и Бойко Борисов.

Колкото и странно да е, този тумор ще продължи да „сее“ метастази и след реформата, замислена от „Демократична България“ и – незнайно защо –

припозната от „Продължаваме промяната“ като своя.

Всъщност, по-правилно е да кажем, че ПП-ДБ-тата, в дует с ГЕРБ-СДС и побутвани деликатно от ДПС в грешната посока, за пореден път ще ни обзаведат с псевдореформа и ще излъжат толкова страстно Брюксел, ще ще получат още „едни пари“.

Също както навремето „жълтите преговарящи“ – Меглена Кунева и Соломон Паси, излъгаха Европейската комисия, че най-големият враг на правосъдието в България е независимото следствие. От Брюксел няколко пъти питаха „Сигурни ли сте?“, а трите „съответни“ правителства – на Симеон Сакскобургготски, на Сергей Станишев и Бойко Борисов – упорито отговаряха „Да!“

И накрая какво се случи? Абсолютно противоконституционно

следствието бе ликвидирано в полза на прокуратурата,

а съдебната реформа продължи да го раздава… като Годо: всички я чакаме и искаме, ама тя все така упорито не ще да се появи.

И още дълго ще си я чакаме…

Колкото и да не искат да си признаят, днешните съдебни реформатори тежко грешат. Задкулисието и политическото опекунство в третата власт не заслуга на Бойко Борисов, защото той просто осребри завареното положение. Както се вижда и с невъоръжено око, така беше по времето на Сергей Станишев и Георги Първанов, така беше и по-рано – през 2000 г., когато “сините” талибани на Иван Костов назначиха за председател на ВКС единственият човек на земята, която нямаше право да бъде назначен – Иван Григоров. Защото веднъж е заемал този пост, а Конституцията забранява втори мандат.

Прескачаме 20 години, пълни със зулуми, извращения и подигравки с правото и каузата „Върховенство на закона“. Идваме до 2014 г., когато Христо Иванов – като служебен правосъден министър в правителството на Георги Близнашки и постоянен правосъден министър във второто правителство на Бойко Борисов, пробута разцепването на Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска.По абсолютно същия болшевишки начин –

или си съгласен с него, козируваш и изпълняваш,

или мълчиш, прибираш се вкъщи и си теглиш куршума като безполезна твар, като паразит някакъв.

Е, в крайна сметка номерът му мина, макар и в леко модифициран вид, заради което той се нацупи и подаде оставка. Белята обаче беше направена, макар и никой да не говори за нея.

Обясняваме с две думи.

По стария режим, когато ВСС беше единен организъм, за да си купи мафията окръжен прокурор или окръжен съдия, трябваше да плати 13 твърди рушвета плюс 3-4 резервни.

Днес, за да си купи окръжен прокурор или окръжен съдия, мафията трябва да плати или 7-8 „съдийски“ рушвета, или 6-7 прокурорски. Тоест – кадровата корупция поевтиня близо два пъти.

Хайде да се сетим, колко ще струва един главен прокурор, ако реформата на ДБ-тата мине и в Прокурорската колегия започнат да командват главно университетски преподаватели и НПО-чиновници?

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Смятате ли, че избори 2 в 1 са добра алтернатива за страната?

Подкаст