Референдумът е висша форма на волеизявление на върховния суверен. Някои дори го наричат „ядреното оръжие“ на демокрацията. За добро или за зло. Каквито и условности или ограничения да се въвеждат при неговото използване, в края на краищата това е тест за реалното отношение към демокрацията. Въпросът е към референдумите да се подхожда мъдро и далновидно, а не да се правят опити за тяхното омаловажаване, обезсилване или използване за конюнктурни политически цели. Подобни „хитри планове“ обикновено завършват зле – последният христоматиен пример е Брекзит. Но по тази тема – накрая.
Когато значителна част от народа е поискала да му бъде дадена възможност да се произнесе по даден проблем, това желание трябва да бъде уважено по един или друг начин. Най-малкото е необходимо проблемът да попадне
във фокуса на вниманието на политиците.
Те трябва да положат максимални и добросъвестни усилия да представят обективна картина на дилемата и да убедят обществото в правилния (според тях) избор.
Опитът да се избяга от дискусията и произнасянето на суверена води до още по-големи проблеми. Точно в такава ситуация се намираме сега по повод искането на „Възраждане“ за провеждане на референдум за (отлагане) въвеждането на еврото в България.
Фактите са еднозначни. Подписката в подкрепа на искането събра над 600 хиляди подписа, от които след проверката 470 хиляди се оказаха валидни (въпреки прогнозата на един пишман-конституционалист с огромни претенции и скромни способности, че това е невъзможно). Законът е категоричен – при това положение Народното събрание трябва да вземе решение за провеждане на референдум. Срокът това да бъде направено изтича след няколко дни. Оттук нататък обаче започват интерпретациите – правни (конституционни) и политически.
Прави тревожно впечатление, че засега обществената дискусия се фокусира главно върху
формално-правни аспекти на проблема
и тотално игнорира политическите. Специалистите по конституционно право са разделени относно допустимостта на подобно допитване. Известно единодушие има само около преценката, че решаваща крайна дума ще има Конституционният съд, тъй като е много вероятно (независимо какво е решението на парламента) някоя от заинтересуваните страни да поиска негово тълкувателно становище.
Нужно е да се изтъкне, че е твърде опасно да се игнорират или омаловажават политическите аспекти и последици на възможните действия от страна на политиците, партиите и институциите. Засега наблюдаваме възможно най-неубедителната тактика – мнозинството в парламента, чрез процедурни хватки, блокира вземането на предпоставеното от закона решение. Както образно се изразява проф. Пламен Киров, бивш конституционен съдия, „народните представители тупат топката и вдигат на трупчета един законно издържан опит за провеждане на референдум“.
Причината е ясна – управляващата коалиция ГЕРБ-ПП/ДБ, както и кръжащото като акула около тях ДПС,
не са изработили позиция и план за действие
по въпроса. Те са твърде дълбоко затънали в своите проблеми (и сметки), а в същото време очевидно се боят от перспективата да бъдат въвлечени в челен политически сблъсък с популисткия валяк на „Възраждане“. Затова отлагат и шикалкавят, но са в плен на илюзията, че по този начин ще избегнат главоболията.
Казаното не означава, че е невъзможно Народното събрание (по чисто процедурни причини) да отлага за неопределено време произнасянето по искането за референдум. Както отбелязва проф. Киров, парламентът е единствения орган, който може да нарушава законите и от това да не произтичат никакви последици. Но по-правилно е да се уточни, че не настъпват формално-правни последици, защото политическите ефекти са неизбежни.
Здравият разум подсказва, че въпреки увъртанията, рано или късно решение на Народното събрание ще бъде взето.
Протакането само налива вода
в мелницата на „Възраждане“ и ще засилва симпатиите към тях на фона на другите политически и управленски проблеми. Дори да бъде осуетено провеждането на референдума едновременно с местните избори, това няма да донесе дивиденти на авторите на тази комбинация. Темата ще бъде активно експлоатирана независимо от далечното си отношение към проблематиката на местната власт.
Негодуванието от подобно антидемократично поведение ще се допълва от впечатлението, че системните партии просто ги е страх да не загубят подобен сблъсък. В интерес на истината, прилагането на тази неадекватна тактика реално ще засилва антиевропейските нагласи и може да предизвика много по-сериозни неприятности, отколкото известно покачване на подкрепата за „Възраждане“. В този смисъл референдумът прилича на айсберг – девет десети от проблемите, които неадекватното му третиране може да донесе, засега са „под повърхността“.
В това отношение, както политиците, така и експертите, трябва сериозно да се замислят над констатацията на социолога Първан Симеонов, че в България се заражда генерална опозиция на мейнстрийм посоката (разбирана като правоверен евроатлантизъм) и че в случая не става дума само за твърдите привърженици на „Възраждане“. Противно на твърденията, че проблемът ще се реши с „борба с дезинформацията“ и чрез „влизане на специалните служби в медиите“,
единствената печеливша стратегия
за запазване на разумна проевропейска ориентация на страната е обективен, критичен и откровен диалог с обществото за преимуществата на евроинтеграцията и отстраняването на недостатъците на наложилото се у нас примитивно-слугинско разбиране за нея.
Едно неизбежно и ключово изпитание в това отношение ще бъде провеждането и спечелването на дебата за по-нататъшната евроинтеграция на България, част от който е вземането на разумно и достатъчно широко подкрепено решение относно референдума на „Възраждане“.
В този контекст трябва да се припомнят поуките от Брекзит, и по-точно – от
катастрофалното политическо фиаско
на управляващите във Великобритания. Те първоначално неглижираха проблема и смятаха, че могат да го заметат под килима, а след това направиха още по-голяма грешка, като решиха да го използват за егоистични междупартийни и вътрешнопартийни сметки. Надменното подценяване на подобни процеси носи риск от челен сблъсък с айсберга на реалността, след който към дъното отива поредният партиен „Титаник“, но цената плаща цялото общество.
