Сред текстовете, включени в конституционните предложения на тройната управляваща „некоалиция“, най-явно отразяват егоистични политически цели намеренията да се премахне по същество института на служебното правителство.
Докато ПП-ДБ бяха по-предпазливи, а ДПС изобщо не засегнаха темата, ролята на говорител на тройката пое набралият кураж Бойко Борисов. В познатия улично-популистки стил лидерът на ГЕРБ се провикна от Каспичан: „Президентът Радев не е вечен! Много му хареса две години и половина да управлява еднолично държавата. Служебните кабинети донесоха хаос и чудовищна инфлация. Знайни и незнайни хора, посочени от един човек, се упражняваха две години и половина и резултатът е безвремие! Кажете ми едно-единствено нещо, направено в държавата. Освен хаос, мизерия, чудовищна инфлация, обрани с по лев от бензина. Това е диктатура!“
Атаката срещу президента обаче бе само повод да изкаже
сериозно предупреждение към моментните си съюзници
във властта: „Мисля, че те осъзнават, че трябва да си мерят приказките. Включително и за местните избори. Много внимателно. Ако искат да има стабилно управление“.
Както можеше да се очаква, президентът реагира незабавно, припомняйки, че Борисов е последният, който може да говори за диктатура, разруха и магистрали. Нещо повече, Радев постави пръста в раната на тройната „некоалиция“, а именно – че управляващите виждат заплаха в служебните кабинети, най-вече заради „контраста между редовните правителства, създаващи кризи, и служебните, решаващи тези кризи“.
Впрочем тезата на президента, че проектът за промени в Конституцията е юридически неграмотен и политически порочен, в частност, относно идеята за фактическо премахване на служебното правителство, намери подкрепа от двама бивши служебни премиери.
Според Ренета Инджова, първият служебен премиер в историята на страната, става дума за „пехливанска борба за управление на публичните ресурси“ и „в крайна сметка има реванш, има реставрация на статуквото“.
Според Огнян Герджиков, ръководил първото служебно правителство, назначено от Румен Радев през 2017 г., тези предложения са политически самоцелни: „Служебните правителства през последните години работеха като цяло добре, а кабинетът на Гълъб Донев има много заслуги, така че може да му се сложи само знак плюс“.
Между другото, както отбеляза и президентът,
последните социологически проучвания доказват,
че служебните правителства от последната година имат много по-висок рейтинг от действащото редовно правителство. Положителна оценка за тях дават 53% от анкетираните, а отрицателна – 37 на сто. В допълнение, срещу премахването на института на служебното правителство (каквато всъщност е целта на предложенията на тройната „некоалиция“) се обявяват 61 на сто от българите, а за – два пъти по-малко.
Правните недъзи на предложените промени са очевидни и бяха подробно разкритикувани от водещи български конституционалисти. Особено фрапираща недомислица е съставеният списък от длъжностни лица, измежду които президентът е длъжен да избере служебен премиер.
Например – ако държавният глава назначи за служебен министър-председател председателят на Конституционния съд, той би изпаднал в несъвместимост и мандатът му като конституционен съдия би трябвало да бъде прекратен веднага. Тоест – вместо да бъде укрепена конструкцията на служебното правителство, ще бъде
дестабилизирана още една ключова институция.
А по въпроса „Какво се случва, ако и тримата от списъка на възможните служебни министър-председатели, откажат да заемат тази длъжност?“
Възможни са различни обяснения на така предложените несъстоятелни и явно политизирани конституционни промени. Едни свързват този ход с откритата лична неприязън на политическата върхушка към президента, отказващ да играе по нейните правила. Други търсят причината по-дълбоко, определяйки като основен мотив премахването на заплахата от разобличаване на корупцията и некомпетентните решения на редовната власт.
Наистина, особено през последните две години служебните кабинети хвърлиха
доста светлина върху механизмите на „модела ГЕРБ“
и техните нови съратници и ако в България имаше нормално правоприлагане, Борисов щеше отдавна да е трайно настанен в мизансцена на предизборните клипове на ПП/ДБ. От друга страна, вярно е, че „промяната продължава“ – тези, които арестуваха Борисов и се канеха да го вкарат в затвора, днес се прегърнаха с него в името на властта.
В истинската си същност предлаганото фактическо премахване на служебното правителство (и в цялостен план, повечето конституционни промени) представлява агресивна атака срещу остатъците от българската демокрация. Тя обаче поражда нова политическа криза, различна от предишната.
Турбуленцията, започнала през 2020 г.,
доведе до това, че партиите не можеха да намерят консенсус помежду си, за да съставят устойчиво управление. Сега на пръв поглед такова съгласие бе намерено, но то не само е противоестествено, но и влиза в остро противоречие с желанията на обществото. Това се отнася не само до по-нататъшното въвличане на България във войната в Украйна и референдума за въвеждане на еврото, но и до атаките срещу президента, който остава най-популярната фигура от всички политици. Има остър дисонанс между това, което хората искат и смятат, че е правилно, и това, което политически управляващият елит се опитва да наложи, вкл. чрез промени в Конституцията. Най-ярък символ на този дисонанс е реакцията към намерението да се смени националния ни празник.
Засега напрежението се потиска,
най-вече чрез ограничаване на свободата на мнение, плурализма на гледни точки и информационно затъмнение. Правят се опити да се подмени реално формиралото се обществено мнозинство с изкуствено конструирано. Това обаче е временно и илюзорно решение. В крайна сметка напрежението ще се трупа, докато избие в един момент. Кога, зависи от преценката на обществото за резултатите, (не)постигнати от това неестествено управление. Засега наблюдаваме само добри намерения и смели планове. А времето тече.
На този фон, съвсем не е случайно, че авторитетът на президента Радев остава висок, въпреки масираните атаки. Той се явява изразител точно на тези хора, които управляващата тройна „некоалиция“ в парламента не желае да чуе.
