Докато БСП, ДПС, ДСБ, СДС и ГЕРБ пишат и приемат закони, така ще е – хората ще ненавиждат институциите, ще си решават проблемите по роднински или с пари под масата, ще давят безнадежданата си безпомощност в алкохол или ще я изливат върху когото им падне – чужд мъж, собствена жена, тъп съсед, вражески Фейсбук профил…
Амбицията ни беше да избягаме от старозагорския скандал с обезобразяването на 18-годишната Дебора, защото през седмицата отразихме достатъчно обилно историята. За съжаление обаче обществената нетърпимост към подобен род прояви толкова брутално беше „обяздена“ от най-различни политически и „неправителствени“ спекуланти, че просто не е за вярване.
Само като „надникне“ човек в т. нар. социални мрежи и като прочете
водещите заглавия на булевардните парцали,
познати като „жълти“ и „независими“ сайтове, направо му иде да отърчи на „Терминал 2“ – ей така, както е по бельо и с неумити още зъби – да отскочи до Северна Корея. И от първа ръка да провери дали и тамошните средства за масова информация (те все още си я карат по социалистически, затова нямат медии и не учат масови комуникации).
Не, няма грешка. Защото и т. нар. нормални медии в милата ни татковина от сутрин до вечер клеймят т. нар. приятел на Дебора – Георги Георгиев, наричайки го как ли не –
изверг, насилник, изрод, садист, олигофрен, кретен, рекетьор,
изпълнител на особени мокри поръчки (т.е. садист по поръчка и срещу заплащане) и т.н.
И къде остана една от магистралните конструкции на световния правов ред, фиксирана и в Хартата за правата на човека на ООН, и в Европейската конвенция за защита на човешките права, и в Конституцията на Република България и в де що има етични кодекси?
Дали някой все още помни логическата конструкция
„Всеки е невинен до доказване на противното с влязла в сила присъда?“
На купешки език му се вика „Презумпция за невинност“, която би трябвало да е водеща и в работата на т. нар. компетентни органи (т.е. полицаи, прокурори, следователи, съдии, вещи лица и съдебни заседатели), и в работата на всички останали – репортери и медийни началници, социолози и психолози, правозащитници на държавна заплата или на нечия друга заплата.
Нищо подобно. Поне засега – петък (4 август) – само колежката от „Капитал“ Полина Паунова, се осмели да напише, че според показанията на Дебора я е нападнал и обезобразил старателно маскиран мъж –
с черни дрехи, маска и хирургически ръкавици.
Кой е той тя не знае, но забелязала изпод маската да се подава брада като на Георги и усетила как субектът понамирисвал на неговия парфюм.
И още – в дома на т. нар. изверг било открито макетно ножче, но без негови отпечатъци и без ДНК-следи от Дебора, а алибито му за същата вечер нито е потвърдено, нито е опровергано.
С други думи – може да е той, но може и да не е. И това се решава на триинстанционен съдебен процес. Защото – пак според действащите закони –
доказателствата, събрани в хода на досъдебното производство,
нямат предварителна сила и стойност. Тоест – всичко се доказва още два пъти в съдебна зала – веднъж на първа инстанция, веднъж на втора (или въззивна).
С други думи, поне медиите и т. нар. тясноспециализирана гражданска общественост можеха да обуздаят поредния протестен гейзер и да насочат народния гняв във вярната посока. А именно – както се казва на чиновнически жаргон – към първопричината, заради която днес
50-60% от младежите ни не само са татуирани и напомпани,
но и перманентно назобани.
Отвори някой приказка за домашното възпитание, за неформалните кръгове на общуване, за възможностите на държавата за дългосрочно обуздаване на т. нар. изроди още от появата на първите симптоми…
Ако съдим по стахановската упоритост и болшевишката праволинейност, с която управляващата (не)коалиция започна спешното решаване на двата „магистрални“ проблема наведнъж – превенция на домашното насилие и санкциониране на домашните насилници – обаче, никой нищо ни е чул, ни е видял. И поради тази причина след две-три години този разговор пак ще го водим.
Точно така, както поне от половин век водим разговор за превенцията и борбата с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Едва ли някой помни и знае, но преди месец се навършиха точно 32 години, откакто България
ратифицира със закон Конвенцията на ООН за правата на детето.
Знаменателното събитие се е случило на 3 юли 1991 година. Две петилетки и половина по-късно (на 20 декември 2003 г.), в „Параграф 22“ сме му отделили подобаващо внимание по някакъв такъв повод. Ето няма да рецитираме дословно тогавашната си публикация – „Българската мафия става все по-млада“, а ще маркираме само основните моменти в нея:
– До началото на 1993 г. в България трябваше да заработи система от детски съдилища, които да не се занимават с нищо друго, освен с проблемите на малолетните и непълнолетните.
– През април 1993 г. – в свой специален доклад – тогавашната Главна прокуратура отчита, че детски съдилища няма. Нито под формата на система, нито като единични бройки.
– Вътрешното законодателство по проблемите на децата, в това число и на тези с отклонения, е запазило основните характеристики на законодателството на една тоталитарна държава.
– Санкционният подход и назидателният метод продължават да имат приоритетно значение при възпитателното въздействие над подрастващите правонарушители. Продължават да определят и начина на мислене на немалко хора, които виждат решаването на проблемите единствено чрез засилване на репресивните действия и санкции от страна на полицията, прокуратурата и съда.
– Според статистиката на несъществуващата вече Главна прокуратура,
през 1992 г. са регистрирани 11 863 престъпления,
извършени от малолетни и непълнолетни (през 1991 г. те са 8662, а през 1990 г. – около 5200). Всеки пети извършител на престъпление е непълнолетен.
– Тревожна тенденция е снижаване на възрастовата граница на извършителите, както и тяхното постепенно организиране в престъпни групи, носещи всички белези на пълнолетните банди.
– През 1992 г. са регистрирани общо 3900 престъпления, извършени от групи в състав от три и повече деца, докато през 1991 г. техният брой е бил „едва“ 3062 престъпления.
– През 1992 г. са регистрирани 1706 престъпления, извършени от деца до 14-годишна възраст, като 16% от невръстните престъпници дебютанти са под 7-годишна възраст, а 39% от престъпниците са на възраст от 10 до 14 години.
– В детските педагогически стаи се водят на отчет общо 20 371 деца, от които 7320 през 1992 г. са регистрирани за първи път.

Днес,
три десетилетия и поне 250 милиона евро, долари и левове
(похарчени, естествено, за превенция и санкциониране на детската престъпност) по-късно, резултатите са… повече от налудничави.
Институтът „Детска педагогическа стая“ така беше реформиран, че малцина подозират за съществуването му. Въпреки това, през въпросните ДПС-та всяка година минават между 5000 и 7000 деца и юноши бледи.
Печално известните трудово-възпитателни училища (ТВУ) и злокобно известният „Детски затвор в Бойчиновци“ не съществуват. Те са подменени с някакви „неща“, наречени Възпитателни училища интернати (ВУИ) и социално-педагогически интернати (СПИ), които по статут са „държавни училища, в които се настаняват малолетни над 8-годишна възраст и непълнолетни, извършили противообществени прояви, към които възпитателните мерки по чл.13, ал.1, т.1 – 10 и 12 от ЗБППМН не са се оказали достатъчни и за нормалното им възпитание няма подходяща социална среда.
Във Възпитателните училища-интернати се настаняват и непълнолетни, спрямо които съдът или прокурорът са наложили такава мярка по реда на чл.61 и чл.64 от Наказателния кодекс.
В Социално-педагогическите интернати се настаняват деца над 8-годишна възраст, които са извършили или за които съществуват предпоставки за извършване на противообществени прояви…“
Според Националният статистически институт (НСИ) всяка година българските съдилища санкционират престъпната дейност на 8500-9500 малолетни и непълнолетни.
Според статистиката на Агенцията за закрила на детето и куп неправителствени организации, вадещи си хляба покрай тези проблеми, от началото на новото хилядолетие ситуацията е следната:
– 2002 г.: брой училища (СПИ+ВУИ) – 27, настанени деца – 2246;
– 2011 г.: брой училища (СПИ+ВУИ) – 8, настанени деца – 340;
– 2019 г.: брой училища (СПИ+ВУИ) – 4, настанени деца – 123.
От 2020 г. част от статистиката нещо започва да куца, но това няма никакво значение. Защото 8същественият проблем си е все един и същ: всяка година неработещата съдебна система осъжда средно по 8000 малолетни и непълнолетни престъпници, които къде изтърпяват наказанията си?
Елементарен отговор – вкъщи, на улицата, по фитнесцентровете, по барове и дискотеки… И най-вече – във виртуалното пространство, където е пълно със сродни души (т.е. братя по оръжие), с потенциален боклук (т.е. с жертви и плячка), със забранени, но силно мотивиращи стимуланти.
Някой нещо по тези въпроси до понеделник? И после – защо се ядосваме, че тук продължават да бият (отдавна без извинение), а изборите до дупка са единственото ни светло бъдеще…