Преди три петилетки и половина – през декември 2007 г. – за първи път цитирахме крилатата фраза на руския литературен критик, публицист и философ Висарион Г. Белински (1811-1848 г.) “Да се разсъждава логично и да се разсъждава вярно са две различни неща!” Поводът бе тежката разправия, избухнала покрай изхвърлянето на тогавашния главен секретар на МВР – Илия Илиев, и нашумяла като Скандалът “Куйович”.
По-възрастните сигурно си спомнят отделни фрагменти от въпросната разправия, защото от ведомствен МВР-скандал, нещата постепенно ескалираха до създаване на извънредна парламентарна комисия и официално протоколиране на конфиденциална информация, от рода на (цитираме по памет) “Веднага след съвещанието, чрез специални разузнавателни средства бе прихванат разговор между Ангел Александров – директор на Националната следствена служба, и Пламен Галев, по време на който Александров подробно информира Галев за темата на съвещанието…”.
Съвсем естествено, от онзи скандал нищо полезно не произтече. Тъкмо обратното – тройната коалиция и правителството на Сергей Станишев окончателно сдадоха багажа, циментираха ГЕРБ като партията на поредното светло бъдеще и година и половина по-късно
поднесоха на Бойко Борисов властта на тепсия.
Преди две години (15 юли 2021-а) – по друг повод, но все от същата категория, публикувахме текст, озаглавен “Задкулисие не се бута от хора с амнезия”. Всеки може да “отвори” линка, така че преразказваме само магистралната поука: за да успеят и да не ги замерят по-късно с камъни, младите политици трябва да четат стари вестници, а старите политици – да не забравят откъде са тръгнали и какви са ги вършили.
Или казано по-образно,
в голямата политика има два вида амнезия
вредна за обществото и полезна за партията.
На пръв поглед този извод звучи като оксиморон, т.е. като дървено желязо, но… ако човек вникне в крилата фраза на Белински – за разликата между вярното и логическото мислене, всичко си идва по местата.
Примерно – отцепниците от БСП, нароили най-малко седем-осем “червеникави” партийки и сдруженийца, тотално не помнят какви са ги вършили през годините, белязани като “Българският преход”. Особено, когато партията им беше на власт – 1994-1997 г., 2005-2009 г. и 2013-2014 година.
Тази тяхна амнезия е партийно полезна, защото им осигурява тихо и безоблачно съществуване като извънпарламентарна опозиция, която – ако не инкасира държавна субсидия, със сигурност си има достойни за благодарност спонсори. В същото време обаче те
по никакъв начин не вредят на държавния и обществен интерес,
защото са много далеч както от лостовете, така и от педалите на властта. Каквито и да ги приказват по партийните седенки.
Точно на обратния полюс е разноцветната амнезия на вехтите в 49-ото Народно събрание. Като се започне от ДПС и БСП, мине се през ГЕРБ и СДС, та се свърши с „Да, България“ и „Демократи за силна България“ (ДСБ). „Зелените“ на Владислав Панев ги изключваме от уравнението, защото те отдавна бяха понижени в ранг и днес са просто едно… обстоятелствено пояснение, да речем.
Та, в името на личните и корпоративните си интереси, хората на Мустафа Карадайъ, Корнелия Нинова, Христо Иванов и ген. Атанас Атанасов съвсем
категорично отказват да си спомнят какви са ги вършили
– и те, и предшествениците – им през последните три петилетки и половина. Или на какви поразии са станали свидетели, но услужливо са спестили истината и на електоралните си ядра, и на широката общественост.
Колкото до ГЕРБ и коалиционния им партньор СДС, техният случай е абсолютно същия. Вече пет години си мълчат по въпроса, че Бойко Борисов и партийните му другари
не са първоизвор на корупцията в европейска България,
а просто от 2009 г. насам осребряват батаците, забъркани през годините от БСП (на Жан Виденов, Георги Първанов и Сергей Станишев), СДС (на Иван Костов), ДПС (на Ахмед Доган) и НДСВ (на Симеон Сакскобурггоски).
Една от най-„тлъстите“ и мазни манипулации, с които управляващите и парламентарната опозиция заблуждават и собствените си електорати, и партньорите в Брюксел е топлата връзка между 11-годишното управление на ГЕРБ, т. нар. механизъм за разследване на главния прокурор, антибългарският инат на Нидерландия и Австрия на тема Шенген.
Номерът минава, защото малко хора помнят какво е било оня ден, а още по-малко намират за нужно да си припомнят.
Приемането ни в Шенген
беше провалено от НДСВ, ДПС и БСП
както по време на предприсъединителния процес (2001-2007 г.), така и през първата година от пълноправното ни членство.
Става дума за отварянето и затварянето на Глава 24 – „Правосъдие и вътрешни работи“, в работата по която водещо бе МВР, а подгласник – Министерството на правосъдието.
Цитираме какво се казва в едно прелюбопитно четиво, озаглавено „Доклад на Европейската комисия до Европейския парламент и Европейския съвет за управлението на фондовете на ЕС в България“ и станало публично достояние на 18 юли 2008 година:
„… 2.2.3. Инструмент за улесняване на бюджетните паричните потоци и за подпомагане изпълнението на Шенгенското споразумение
България е бенефициент по Инструмента за улесняване на бюджетните парични потоци и за подпомагане на изпълнението на Шенгенското споразумение,
с общ принос на Общността от 239.5 млн. евро.
В съответствие с чл. 32 от Акта за присъединяване, който предвижда най-малко 50% от общата сума да бъдат използвани за дейности по външните граници на Съюза и прилагането на достиженията на правото от Шенген, на България са отпуснати 161 милиона евро (67%) за подпомагане изпълнението на Шенгенското споразумение.
Българските власти трябва да гарантират надеждното управление и контрол на Шенгенското споразумение, особено по отношение на договорните процедури и обществените поръчки и практики…“
Някой да е разбрал колко европейски милиона сме профукали през следващите 15 години все за същото – да гарантираме сигурността на българо-турската външна граница на Европейския съюз?
Ситуацията с домашното насилие е същата. След десетки милиони левове, долари и евро, похарчени за ограничаване на това социално зло и за защита на жертвите, оня ден видяхме и крайния резултат:
парламент, правителство и съдебна власт продължават да се щурат
като мухи без глави (уж) в търсене на сакралната възможност с пет изречения да дефинират всички проблеми наведнъж.
И, след като не успяха да постигнат невъзможното, отново станаха за смях. Както заради 59-дневния гратисен период, по време на който всеки интимен партньор може да млати „нежната си половинка“ да 101 и обратно, така заради
съвършено незаконната процедура
по обсъждане и гласуване на законопроекта в пленарна зала.
„Чети! То сляпото окато прави…“ е казал нявга Дядо Вазов. Ама кой ли да го е чел и да го послуша?
Ето защо рецитираме дословно дефиницията за домашно насилие, взета на въоръжение в нормалните европейски държави още преди 15 години:
„Домашното насилие е незаконно и насилствено поведение, възникващо между лица в рамките на едно (общо) домакинство, семейство или интимно партньорство. Каквато и да е формата на домашното насилие – словесно насилие, сексуално посегателство или убийство – то представлява злоупотреба с власт и контрол между извършител и пострадал. Домашното насилие представлява нарушение на правата на човека и, тъй като засяга пропорционално повече жени, отколкото мъже, се счита за форма на дискриминация спрямо жените…“
Колкото до фактическото положение в милата ни татковина и
фрустрациите около скандалната (уж) Истанбулска конвенция,
още един… прекалено мил спомен. Той е озаглавен „Конвенция за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените“, приет от Общото събрание на ООН през 1979 г. и влязъл в сила за България на 8 февруари 1982 година.
Някой нещо?
И накрая – поне за днес, защото парламентарната игра „Ти ли ме бутна, или аз сам паднах?“ ще продължи поне още половин година – няколко думи и за тоталния провал на т. нар. съдебна реформа.
Да, Борисов и ГЕРБ, Пеевски и ДПС може и да имат заслуги за това, но истината е, че ако СДС на Иван Костов, НДСВ на Симеон Сакскобургготски и БСП на Виденов и Станишев си бяха свършили работата по закон, а не по партийна и индивидуална съвест,
Бойко Борисов никога нямаше да стане главен секретар на МВР
и щеше да е цар и господар на България единствено в мокрите си сънища.
Помните ли прословутата реформа от 2014-2015 г., когато под командването на правосъдния министър Христо Иванов в служебния кабинет на Близнашки и второто правителство на Борисов, 43-ото Народно събрание разцепи Висшия съдебен съвет на две колегии – съдийска и прокурорска?
Помните, разбира се, онзи ден сякаш беше. А знаете ли какъв беше единствения ефект?
Не, естествено, защото по този въпрос никой не обелва и зъб. И затова обясняваме съвсем накратко и на простосмъртен език.
По стария режим, ако задкулисието иска от ВСС да му бъде назначен окръжен или апелативен съдия, посредникът трябва да плати минимум 15-16 рушвета: 13 – за осигуряване на мнозинството, и още 2-3 – за всеки случай.
По новия режим на Христо Иванов, за да си има свой окръжен или апелативен съдия, задкулисието трябва да плати най-много 7 рушвета.
Колкото до тарифата за окръжен или апелативен прокурор, за задкулисието тя е твърда: рушветът е само един – за Главния! Може да е баято, но все пак си е еднократно изваждане.
