Държавният съвет на Франция отхвърли жалбата на Асоциацията за защита на правата на мюсюлманите срещу забраната да се носи абая в училище. Съветът е най-висшата съдебна инстанция при административното правораздаване и от Асоциацията нямат друг избор освен да се съобразят с решението, независимо колко гръмогласно се оплакват, че решението на министъра на образованието е дискриминационно и абаята не е религиозно, а традиционно облекло.
Около новината, че Франция забранява в училище момичетата да ходят с абая, а момчетата – с камис, вероятно мнозина са имали усещане за дежавю.
И е напълно нормално. Въпросът е какви са изводите – дали французите просто ще махнат с ръка и ще кажат – това е стара история, повтаря се на цикли и на всяко „завъртане“ трябва да се забрани нещо на мюсюлманите. Или заключението е – и миналия път им забранявахме, но това не е достатъчно за интегрирането им в нашето общество. Вероятно се появяват и други въпроси, като например –
защо трябва абаята и камиса да се забраняват със закон,
а не само с наредба?
Тук трябва да се отдаде дължимото на решителността и далновидността на френския президент Еманюел Макрон, който отсече, че оставили се изборът на директорите на училищата, това ще ги постави в изключително трудна ситуация. А че положението е сложно, е ясно за всеки, който следи случващото се във Франция през последните няколко месеца. Но първо малко предистория.
Още от края на 80-е години на миналия век
френската образователна система има проблем с облеклото на мюсюлманите.
Още от тогава се водят спорове…
Първо е ислямското було, което няколко студентки отказали да свалят и затова са изключени от университетите си. Вдигнал се голям шум. Започнали напоителни дискусии за това как да се намери балансът между правото на свободно изповядване на религията и прочутия френски секуларизъм – категоричното разделяне на държавата от религията в обществения живот.
Чак през 2003 г. Жак Ширак, тогавашният президент на Франция,
решава да събере около себе си мозъчен тръст,
който да го посъветва как най-добре да приложи принципите на секуларизма в управлението на държавата.
Така се сформира „Комисията на Щази“, наречена така по името на нейния председател Бернар Щази.
На 11 декември 2003 г. тя представя доклад на Ширак с няколко конкретни предложения. В областта на образованието, например, комисията търси златната среда – хем вълкът да е сит, хем агнето – цяло. За целта комисията предлага
в училище да се изучава и религия, и основни принципи на секуларизма.
Освен това с решенията си комисията демонстрира непримиримост към всеки, който иска да промени училищната програма така, че да влезе в директен сблъсък с религията. В същото време включва няколко нехристиянски религиозни празници (Йом Кипур и Курбан байрам) в календара на училищните ваканции с цел да намали неизвинените отсъствия на децата от еврейски произход и тези, които изповядват исляма.
През декември 2003 г. Жак Ширак, следвайки препоръките на „Комисията на Щази“ прокарва законопроект, с който да забрани носенето на видими религиозни символи в училище. Той е приет с голямо мнозинство още през февруари 2004 година.
В дебатите около приемането на закона някои анализатори припомнят позицията на известния френски историк Алексис дьо Токвил (1805 – 1859), според когото Коранът регулира всички аспекти на живота, докато Библията – само личните отношения на човека с Бог. Ето защо, според Токвил християнството е религията, която
добре си взаимодейства с демократичните институции,
докато ислямът – влиза в противоречие с тях.
И макар тази теза на Токвил да звучи силно дискриминационно спрямо мюсюлманската религия, тя потвърждава наблюденията му, защото и след приемането на закона, вдъхновен от „Комисията Щази“, дебатите около символите и облеклото на изповядващите исляма не престават.
През 2010 г., например, Франция забранява носенето на бурка на обществени места, в това число и в училище, и в университета. Година по-късно – през 2011 г. – резултатът е, че жените, носещи бурки из градовете на Франция, чувствително намаляват. Феминистките организации отчитат, че такива се срещат само в кварталите с активно действащи ислямски фундаменталисти.
И тук е важно да обърнем внимание, че решението от 2010 г. е взето, когато президент на Франция бе Никола Саркози. Той е вътрешен министър през 2005 г., когато правителството
седмици наред не можа да потуши безредиците
в предградията на Париж, предизвикани от възмущението и бунта срещу смъртта на двама тийнейджъри – от тунизийски и малийски произход, и обяви извънредно положение. А инцидентът е по-скоро банален – двамата младежи „просто“ бягат от преследващите ги полицаи, скриват се в подстанция с високо напрежение и… загиват от токов удар.
Нещо подобно се случи и в края на юни 2023 г., когато 17-годишно момче (Нахел М.) от алжирски и марокански произход, бе застреляно от полицай в покрайнините на Париж. Последва нова вълна от масови безредици и уличен вандализъм, заради която
над 45 000 полицаи бяха разположени в „съответните“ предградия
на различни френски градове.
Дотук с паралелите. Еманюел Макрон не е бил вътрешен министър и не е бил обвързан пряко със случая на Нахел. Факт е обаче, че когато го питат за забраната на абаята в училищата, първото нещо, което той отговаря е, че френското общество не може да се държи така,
сякаш във Франция не се е случило убийството на учителя Самюел Пати.
Той бе обезглавен на 16 октомври 2020 г., няколко дни след като показа на учениците си карикатури на Мохамед, като пример за свободното изразяване на мнение.
Вероятно някой ще каже, че това нямаше да се случи, ако Пати бе следвал принципите на секуларизма, заложени от „Комисията на Щази“ и
не бе влязъл в директен сблъсък с религиозните чувства на учениците си.
От въвеждането на тези принципи до екзекуцията на Пати „лежат“ 17 години – точно толкова, на колкото си отиде Нахем М. Време, през което се случиха убийствата на Мохамед Мерах (2012 г.) и масовото клане в редакцията на „Шарли Ебдо“ (януари 2015 г.), които отново показаха, че Франция има сериозен проблем с интеграцията на мигрантите второ и трето поколение.
Проблем, за чието решаване явно са необходими не само мозъчни тръстове, но и
силови мерки, прилагани от държавните структури
в сферата на националната сигурност. А причината е повече от очевидна и в нея няма нищо расистко, дискриминационно или нетолерантно. Просто е – както ислямът регулира живота на мюсюлманите във всичките му аспекти и навсякъде по света, така и Френската република би трябвало да изпълнява задълженията си към собствените си граждани. Тоест – да прани интересите и правата им с цената на всичко.
В този ред на мисли, готовността на Макрон да експериментира с идеята за въвеждане на униформи в училище, не звучи чак толкова кощунствено, колкото смятат някои. И си струва да се опита.
