Изумително нелепа ситуация. Цял живот човек се бори срещу конкретни хора – в името на някакви принципи и за честта на някаква си професия, а накрая… тесла в зъбите. Като под думичката „накрая“ трябва да се разбират около 35 години старателно осъзната журналистика.
Не е ясно кой как ще изтълкува тези три изречения, но редакционната ни драма е факт: в псевдосуматохата около проектозакона за ремонт на Конституцията, внесен от депутатите на ДПС, ГЕРБ и ПП-ДБ (защо подредбата е такава ще стане ясно по-нататък) и минал на първо четене в петък (6 октомври), нашият скромен колектив се оказа в… задънена улица. Или в пещера без изход.
Причината е тъжна. Откакто преди 23 години проходи „Параграф 22“ – седмичното издание за законност и власт на „БАНКЕРЪ“, непрекъснато правим все едно и също – воюваме с псевдореформаторите, независимо от това какъв цвят са били партийните им книжки. Или с каква лъжа са изкярили
2-3 милиона долара и 30-40 милиона евро
от евроатлантическите ни партньори във Вашингтон и Брюксел.
Статистиката е безкомпромисно жестока. Откакто сериозно се заговори, че ще влизаме в Европейския съюз (1996-1997 г.), през подписването на договора за приемането ни (2005 г.), та чак до фактическото ни влизане (2007 г.), България е получила не по-малко от 350 млн. евро плюс 250 млн. долара за реформа на съдебната власт.
Прекрасно – имали пари хората, дали ги. Но накрая какво? Вместо да ни друсне правосъдна предпазна клауза, защото не отговаряме дори на половин условие за пълноправно членство в ЕС, Брюксел елегантно се отърва от отговорността за провала ни, измисляйки чутовния по своята неефективност Механизъм за сътрудничество и проверка.
Логично, но… по йезуитски. Тоест –
повече хлъзгаво, отколкото обтекаемо.
Ако Брюксел беше стартирал правосъдната предпазна клауза, най-малко евродепутатите щяха да подскочат и да попитат защо се случва това, след като Европейската комисия, Европейската сметна палата и ОЛАФ са признали милионите за съвсем законно и прозрачно усвоени?
Ако Брюксел не беше реагирал по никакъв начин и след три-четири години истината лъснеше в пълния си блясък, т.е. ние наистина бяхме станали троянски кон на Русия, плацдарм за китайска инвазия в ЕС или пералня на т. нар. международна мафия, какво щеше да се случи с европейските и американските инвестиции? Просто е –
щяха да ни заобикалят я през Огнена земя,
я през Папуа Нова Гвинея. За да стигнат до Румъния и Гърция, разбира се.
По времето, когато на власт бяха “сините” реформатори на Иван Костов, ген. Атанас Атанасов беше доверен човек на Командира и шеф на контраразузнаването, а Бойко Рашков беше шеф на следствието и Враг № 1 на републиката, Европейския съюз и световната демокрация. Днес двамата са коалиционни партньори и заедно коват поредното ни светло бъдеще.
Ако трябва да теглим чертата от политическа гледна точка, днешните наследници на тогавашните реформатори – СДС, БСП, ДПС и НДСВ, изобщо не трябва да се обаждат. Камо ли да пишат проектозакони и да не слизат от парламентарната трибуна и малкия телевизионен екран.
В случая става дума не само за парламентарно представените партии и партийки. Някой, ако не знае, в днешното Народно събрание има най-малко 15 политически субекта, а не осем. И от тях само „Възраждане“, „Има такъв народ“ и „Продължаваме промяната“ могат да се похвалят, че са новобранци в законодателния бизнес.
Сред извънпарламентарната опозиция е същата работа. Леви, десни, центристи, неориентирани… В различните периоди на българския преход, 90% от тях са имали не допир с властта, а са били част от нея. И то на ниво
вземане на управленски решения, писане и прилагане на закони.
Преди 9 години имах неудоволствието да съчиня текст, публикуван в несъществуващото вече списание „Теза“, което беше издание на Асоциацията на прокурорите и беше финансирано от „Америка за България“.
Накратко, ставаше дума за критика на хроничното титанично нежелание на магистратите да защитават професионалните си права и достойнство. Например – всички съдии, прокурори и следователи, с които съм разговарял по темата, знаеха, че на тях им е забранено да имат синдикални организации и да стачкуват. Според Закона за съдебната власт, естествено.
Нищо подобно. Първо – в тогавашния ЗСВ (за 2014 г. иде реч) пише, че те нямат право да членуват в други синдикални организации, които са извън съдебната система. Тоест – след като нямат право да членуват в синдикати извън системата, значи имат право да членуват в синдикати вътре в системата.
С други думи – магистратите имат право да си регистрират синдикални организации, да си правят федерации и да отстояват правата си по всякакви начини, позволени от трудовото ни законодателство и гарантирани от правото на Европейския съюз и куп конвенции, ратифицирани от България.
Да, ама не. Второто непонятно нещо за мен бе
тоталното неведение на съдиите, прокурорите и следователите
по въпроса за стачките.
Всички знаеха, че нямат никакво право на ефективни стачни действия, но никой не знаеше кой нормативен акт им вменява тази забрана. Според две трети от „анкетираните“ това бил Законът за съдебната власт, според останалите – Кодексът на труда.
Нищо подобно. Нормативният акт, който позволява или забранява стачките и протестите на наемния труд в България е Законът за уреждане на колективните трудови спорове.
Освен магистратите, със забрани се „ползват“ служителите на МВР, на специалните служби, лекарите, учителите и т.н. Само че… за разлика от всички тях, съдиите, прокурорите и следователите нито имат колективни трудови договори, нито някой се е сетил (т.е. благоволил) да ремонтира ЗСВ в тази посока. Нещо повече. Доколкото е известно,
те дори класически трудови договори нямат.
С други думи – магистратите могат да си стачкуват колкото си искат, защото забрана, вменена със закон, който е неприложим за тях… Абе правото на двойното отрицание всички го знаем.
Колкото и да изглежда странно, в т. нар. първо четене на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България участваха общо 169 народни представители. От едни партии и коалиции повечко, от други по-малко, в крайна сметка… 71 народни избраника си бяха били камшика от този водевил. Точно така – водевил, защото за никого не беше тайна, че този проект е вреден за българската демокрация, но… управляващите (не)коалиционни партньори си изиграха ролите докрай. При това – без да им мигне окото…
Да се върнем обаче на „опорките“, които трябваше да рецитирам преди малко. Ще припомня, че става дума за 2014 г., когато Христо Иванов – в качеството си на служебен министър на правосъдието – бе тръгнал да налага приемането на един „Проект за Актуализирана стратегия за продължаване на реформата в съдебната система“, който нито беше писал (поради липса на време и физически капацитет), нито успя да защити като интелектуален продукт.
Освен това, четивото му нямаше нищо общо със стратегията, прилагана от 2010 година. Както по отношение на постигнатото, така и по линия на неуспехите. За щенията на Брюксел няма да отварям дума, защото бяха сметени с един замах под най-дебелия килим.
Та, докато
Христо Иванов и ортаците му имитираха дейност
пред спонсорите си, реалните проблеми пред съдебната система по онова време изглеждаха така:
– 12-годишното размотаване на електронното правителство (от 2002 г.) и електронното правосъдие;
– 17-годишното нежелание на правителството да изгради Единната информационна система за противодействие на престъпността (от 1996 г.) и прехвърлянето на тази отговорност върху прокуратурата;
– 23-годишното (от приемането на конституцията през 1991 г.) умишлено изпразване от съдържание на понятието „независима съдебна власт“ (става дума за съдебните имоти, които се стопанисват от Министерството на правосъдието, както и за решението на Конституционния съд, според което ВСС няма право да издава подзаконови нормативни актове);
– 17-годишното нежелание на държавата да признае професионалните организации в съдебната система за равноправен партньор в дебатите за хода на съдебната реформа (през 1997 г. е регистрирана първата такава организация – Съюзът на съдиите в България);
– 12-годишното нежелание на другите две власти – законодателната и изпълнителната, да признаят, че качеството и темповете на съдебната реформа зависят само и единствено от тях, т.е. от правителството и парламента. И тъкмо поради тази причина в преговорите по предприсъединителната глава 24 „Правосъдие и вътрешни работи“ не бяха включени нито Висшият съдебен съвет, нито главният прокурор, нито председателите на двете върховни съдилища;
– 20-годишното нежелание на Народното събрание да обсъжда и гласува единствено проектобюджета на съдебната система, изготвен от ВСС. Тоест – да изпълнява Решение № 18 от 16.XII.1993 г. на Конституционния съд (к. д. № 19/93 г.), обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 1 от 1994 година…“
Равносметката? Адски тъжна, защото… всички тези проблеми продължават да си съществуват, да разяждат съдебната система отвън и отвътре и да облагодетелстват организираните престъпни групи, обитаващи лоното на Темида.
Хич да не си мисли някой, че съдебната власт е проядена от корупция. Да, рушветчии има, но
големият порок на третата власт е мафиотизирането ѝ.
Нещо, за което следствието (разбито по поръчка от СДС през 1998 г., и ликвидирано от БСП, НДСВ, ДПС и ГЕРБ) и прокуратурата (която ще бъде съсипана окончателно след три-четири години по същата рецепта) нямат абсолютно никаква вина.
Няколко прости примери.
Днешните конституционни реформатори, готови да изгорят на клада като Жана д’Арк в името на независимия съд, защо не вземат и не прочетат малко научни разработки на юристи с доказан – поне университетски – авторитет? И да вдянат, че имотната мафия, ДДС-мафията, т. нар. митнически нарушения (т.е. контрабандата),
кражбата на фирми, незаконната приватизация
и куп още други „врътки“ за заобикаляне на закона и морала, без участието на съдии никога не са се случвали?
Втори въздух под налягане. Прокурорите не трябва да кадруват съдиите, защото били страна в процеса и това било предпоставка за нарушаване на тяхната безпристрастност. Прекрасно, но защо адвокати могат да кадруват съдии, след като и те са страна в процеса? А и имат конкретни материални интереси, докато прокурорите са на една държавна заплата?
Трети балон. След като редовите съдии трябва да са независими и да не обслужват нищо друго, освен закона и обективната истина, защо реформаторите не искат да забранят задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния административен съд? И то не само тълкувателните решения, уеднаквяващи първоинстанционната практика, а и задължителните решения на „тричленки“ и „петчленки“? Нали уж всяко дело е уникално, а всеки съдия го решава по закон и вътрешно убеждение? Откъде накъде аз ще събирам и анализирам доказателства в продължение на пет години, а накрая никой няма да ми ги признае,
защото имало задължително решение на ВКС?
Ами въведете го туй прецедентно право, защо ви е срам?
Четвърти мехур – вещите лица. Там е голямата корупция. На това ниво не само се манипулират делата, но и се компрометират крайните актове. Поне от 2004 г. се води битка за писане и приемане на Закон за вещите лица, който да ги вкара в специален регистър. И какво? Нищо и половина, въпреки че преди известно време съдебен експерт изнесе веществено доказателство от софийското следствие, остави го на задната си седалка насред улицата, отиде да пикае в храстите и като се върна – задната седалка празна, доказателството също се изпарило! Крайният резултат – 100 на нула за мафията: Филип Златанов оправдан, „пикльото“ беше назначен в работна група да пише Закон за вещите лица, следователят по делото си остана на работа, а неговият шеф се размина само… със стотина-двеста големи уискита.
Тук трябваше да съчиним нещо по-палаво, но няма да го направим, защото с поста и снимката си, публикувани във Фейсбук профила му, народният представител Ивайло Мирчев е оправдал заглавието ни от първата до последната буква.
Пети батискаф – в знак на потрес от онова, което се случи в петък (6 октомври), поредния ден на майстора.
Ако някой искаше да гарантира конституционно независимостта на съдилищата, особено на първоинстанционните „такива“, щеше да премахне т. нар. съдебни заседатели и да вкара в употреба т. нар. съдебно жури, познато и като „12 разгневени мъже“. Защото, ако решим тотално да прилагаме стандартите на англосаксонската правна система, трябва да направим точно това:
да забраним на политическите мнозинства в общинските съвети
да ни обзавеждат със съдебни заседатели по свой образ и подобие, и да разрешим на апелативните съдилища да попълват квотите чрез системата ГРАО – на случаен принцип.
А накрая – черешката на тортата: крайно време е днешните народни представители да забранят на себе си да правят и пишат глупости. След като прекрасно знаят, че не са компетентни.
Два прости примера.
Главният реформатор – Христо Иванов, изобщо нищо не разбира от наказателен процес, оперативно-издирвателна дейност, събиране на доказателства и т.н.
Дясната му ръка и най-доверена… боксова круша от типа „Изгори, за да светя“ – Надежда Йорданова – най-обича да реформира наказателното правораздаване, ама никак не ще да се занимава със сивата икономика, двойното и четворно счетоводство, кражбата на фирми, умишленото манипулиране на имотния регистър или кадастъра…
Чудно защо ли в парламента всеки се занимава с онова, от което и грам не разбира? То бива, бива всеки да представлява всички, ама… дали не трябва да ни питате от време на време какво мислим за вас и работата ви?
