Всеки голям бизнес е бил малък. И за да порасне и укрепне, му трябва грижа – от обществото, от банките и от другите бизнеси.
Vivacom дава възможност на предприемачите да използват комбинирани услуги, с които да оптимизират разходите си и да станат по-конкурентоспособни в днешния динамичен свят.
Телекомът допълва подкрепата си за тях като не само разказва историите на успеха на малкия и среден бизнес, но и със своята рекламна кампания ни дава възможност да се срещнем с бъдещите „Бизнес Великани“ на България.
„Бизнес Великани“ не е категорията, в която Бранимир Йотов смята, че попада. Признава с усмивка: „По-скоро се чувствам като „Брани Великани“, защото нещата, които правя – са великански, но бизнесът си капе“.
Когато влезете в ателието му, не ви трябва много време, за да разберете, че това, което прави, си е съвременно изкуство – приложна аерография върху бордове, мотори, сърфове, каски, коли, камиони, дори хеликоптери. Създава изкуство, което, както той признава, отива директно да се бие с вода, вятър, сняг, в продължение на години – но без да изсветлява или да се напуква и с времето си остава изключително красиво.
„Аз съм художник – никога не съм очаквал да изкарвам по 50 000 евро на месец – идеята ми е да се рисуват готини, издържани неща – които да стигат до хората. Не държа да ставам турбоизвестен и мултимилионер“, продължава Бранимир, който след близо два часа разговор в ателието му би убедил всеки, че е великан – заради великанското удоволствие и търпение, с което работи и което прави срещата ни наистина вдъхновяваща. За нея сме изключително благодарни на Vivacom, включили Бранимир Йотов в своята рекламна кампания.
А какво по-конкретно ни вдъхнови в „Брани Великани“ и в студиото му „Гаргамел“?
Вдъхновяващата причина да избере дисциплината „Реставрация“
Преди да избера да кандидатствам „Реставрация“ в Националната художествената академия, си рисувах. Спрях се на нея, защото се учи химия, сходимост на материали, дърво, керамика, метал. Тя включва реставрация на икони, живопис, метал, на всичко, което подлежи на счупване и за нея трябва да разбираш от много неща. Това ме привлече в нея, а сега ми помага, когато трябва да създавам рисунки, които да са екстремно издръжливи във времето – защото каските, моторите и колите – са навън, за разлика от картините, които окачваме вътре, в дома ни.
Вдъхновяващото запалване по аерографа
За първи път видях как се работи с аерограф по телевизията. Това беше през 2003 година. Гледах предаване по „Дискавър“ – едни хора работеха с аерограф върху мотори. Така се запалих, че не можах да се успокоя, докато не разбера какъв е този инструмен, какво представлява това така наречено безконтактно рисуване. После си купих аерограф. Купих си компресор, който постояннно се разваляше, и бои, които не ми вършеха почти никаква работа и този неособено добър период приключи, след като разбрах какво точно ми трябва и как всъщност се работи с него. Всичко беше на принципа – проба – грешка, защото тук никъде не предлагат курсове по аерография. Но когато разбрах как трябва да се случват нещата, вече не мога да спра и няма никакъв шанс работата да ми омръзне.
Имам толкова идеи в главата, че животът няма да ми стигне да ги реализирам! Това ме влудява. Трябва да живея до 100 години, за да съм спокоен.
Но нека призная – това, което правя, не е толкова популярно и няма такава клиентела, каквато хората може би си мислят, че имам.
При мен е малко като при цирковите актьори. Циркът е умиращо нещо – работещите в него не изкарват никакви пари. Но като отиваш на цирк – отиваш на ЦИРК! Яка работа. Но кой прави такива неща днес? Да сте чули някой да е купил нов цирк? Всичко си е такова, каквото си е, ала хората си държат на него. И при мен е така – аерографията е занаят за мен – не е просто рисуване. Макар че и при него се иска нещо повече. Не е като при посредствените художници, за които трябва някой друг да обяснява: „Авторът с работата си е искал да каже това или онова“. Не! Просто гледаш една нарисувана човешка фигура, забелязваш как авторът й се е заиграл и покрай това те е накарал да видиш и още нещо.
Ето, например, това е резервоар на мотор, но веднага виждаш и самолет, а тук отгоре – някой е стрелял и пуши, а там се вее шал. Ако го изложиш в галерия, хората ще му се изкефят, защото в него има идея – по-голяма, отколкото при банана, залепен с тиксо на стената.
Вдъхновяващото великанско търпение
Това, което не искам в никакъв случай да чувам, е да дойде някой от клиентите и да ми каже: „Пада му лакът“ или „Разми се рисунката“. Заради това държа процесът да си протече толкова, колкото трябва. А той тече бавно – и лакиранията, и съхненията изискват технологично време. Едно лакиране го изчаквам 24 часа. А тъй като една каска я лакирам три пъти, чакането се удължава с три дни. Бавно е – не е като да вземеш темперната боичка и с две цък, цък – и шедьовърът е готов.
При каските ползвам освен аерографа и смесена техника – фиксаж, шаблони, различни бои, фолиа, злато, сребро, микронно зелено, което дава невероятен ефект. Но за всичко това трябва време – да не говорим, че детайл като снежинките са много пипкава работа, така че една каска ми отнема три, четири седмици.
Правя слой по слой, линийка по линиийка. Внимавам да не се получи така нареченият овърспрей – не трябва да се пипа и с пръсти, защото от тях остават едни мазни следи, които първоначално не се виждат. Но като нанеса лака, тъй като той точно тях не покрива, лъсва една грозна следа от пръст и тя създава страшен проблем. Така че трябва да се работи много внимателно и чисто. Освен това и боята, която се нанася, е много тънка – нейната дебелина е един микрон, което я прави много чуплива. Като мараня е – понякога може и съвсем незабележимо да изчезне, ако в процеса на работа, без да искам, съм се допрял до нея.
Корекциите са сложни, защото каските са запечатани с лакове и ако има грешка, трябва цялостно да се прелакира. Трябва разглобяване и пак да влизам в автокамера. Защото тук, в ателието само рисувам. После отивам в автокамера, където боядисват коли, и следвам целия алгоритъм – слагам костюма, маската, включвам светлините. И се почва с пръсканията – с големите пистолети. За цялата тази процедура се иска вентилация и осветление. Тук в ателието, ако пръсна нещо – даже в сиво, всичко ще се покрие със сив прах. А какво да кажем, ако трябва да пръскам с червен или с жълт лак – ще се оцвети навсякъде и ще стане много мръсно.
Така че при мен процесът е много бавен, защото си има технологични изисквания. Освен това всяко нещо първо го започвам с проект, защото на мен силата ми е в ръката и в молива. Ако някой клиент иска скица на компютър, тогава работя с графичен дизайнер. По-скъпо е, защото трябва да наема такъв специалист, но го правя – имам графичен дизайнер, с когото работя повече от 20 години.
Поучителния сблъсък с фабриките в Китай и също толкова насърчаващото партньорство с „Кока кола“
Правех лонгбордове, когато те навлязоха в парковете и децата много ги караха. Всяка такава дъска я правех ръчно – слой по слой, с преси, със специални смеси, с тънки фурнири. Всичко правех на ръка – от естествени материали, с епоксидна смола. Въпросът е, че като излязоха китайците с техните евтини „неща“ и си дадох сметка, че на мен само материлите ми струват 500 лева, и се отказах. Китайците с техните фабрики убиват всичко!
Казах си – „Стоп“ – няма смисъл да продължавам, нека да си се върна на каските, моторите и колите. Правенето на лонгбордове вече става въпрос само на чест и слава и на поредния медал на стената, но аз вече си имам достатъчно, шегува се Бранимир Йотов.
Но освен този неприятен сблъсък с китайските фабрики има и приятни сътрудничества, плод на глобализираното разширяване на пазара.
Преди 3-4 години е нает от „Кока Кола“ да изрисува 250 малки бутилчици, пълни с прочутата напитка, които от компанията по специален повод решават да подарят на лоялните си служители. Трябвало да ги направи красиви – с малки буквички, с лога, с ефекти – всяка бутилчица била уникална. Изпълнението на поръчката му отнело 11 месеца. В автокамерата обработвал по 20 бутилчици на курс. Поставял ги на специални стойки и много внимателно ги обработвал.
Било му любопитно защо от „Кока Кола“ наемат него, след като имат страхотна машина за бутилки, която прави надписите върху тях, които всички познаваме. Попитал ги, а те му обяснили, че за да пренапишат софтуера, машината е програмирана за 10 000 бройки и заради това се обръщат към него. Така че, ако не бил той, те трябвало да се откажат от идеята, тъй като нямало как да я изпълнят.
Вдъхновяващата роля на аерографа във вътрешната архитектура и в световната политика
Голямата гордост на Бранимир Йотов е интериорно решение за офис на фирма Tavex. На една от стените направил рисунка – зелена между 6.8 и 9-метрова джунгла. Работата по нея му отнела 7 месеца по време на пандемията, но си заслужавала. През 2021 г. офисът на Tavex спечелил отличие в категорията “Офис и среда на работа” на годишните награди „Employer of choice“.
Рисувал е с аерограф и върху военен хеликоптер. Наели го да работи в авиоремонтния завод „Терем“ върху летателна машина, но не за българската армия – за чужди партньори. Трябвало да я украси с орел с очи – да й придаде достатъчно непобедим вид, така че да отлети за една африканска държава и там успешно да се бие срещу някое от бунтовническите племена. То човек, като види орела, и сам се предава, но Бранимир изобщо не бърза да се хвали с този свой проект с принос в световната политика. Спомня си, че работил по него две седмици и половина.
И всеки път, когато отивал, се подписвал на пропуска. А докато работел, неизменно бил наблюдаван от военен с мустаци.
Вдъхновяващите мечти
Мечтая си да направя изложба, макар че вече имам една – първата – на тема аерография е моя. Това стана през 2011 г., в заведение в Студентски град, което вече не съществува.
Бях изложил аерография върху три коли, три мотора, сноубордове, каски, сърфове. Инициативата дойде от мен – отидох и им казах: „Дайте да направим нещо по-така, а не някой си чистил четката и изцапал малко вляво. Те ми казаха: „Няма никакъв проблем. Пари ще ни искаш ли?“ „Не. А вие ще ми искате ли?“ Те също отговориха отрицателно и така изложбата стана.
На въпрос мечтае ли да се реализира в чужбина, отговоря къде шеговито – къде сериозно.
„Този тип аерография върху мотори е част от цяла индустрия, която се разраства в чужбина още от 80-е години. Там се правят невероятни изложения. У нас предпочитанията са други – държи се на чисто новата скъпа черна кола. Шарените коли не се приемат. Може да се каже, че ние, в България, като цяло сме с 30 години назад от света. Но това си е супер. Защото след 30 години, когато и у нас започнат сериозно да се търсят коли с аерография и аз ще съм в супер форма, защото ще съм отдавна в занаята.“
Бранимир Йотов е съвсем сериозен обаче, когато говори за мечтания си проект – да направи табелки с имената на училищата и да ги дари на децата, които учат в тях.
„Искам да направя жестоки табели на мястото на сегашните – три метра високи, с орнаменти, и на тях да се вижда човекът, на когото училището носи името. Искам да е красиво и да издържи във времето – да остане 50 години! И да остане при децата.“
С тази разказана мечта, със стиснати палци напускаме ателието на Бранимир Йотов – Брани Великани.
Не се притесняваме, че някой ще реши да му я открадне. Напротив! В България има близо 2350 училища, така че той едва ли ще откаже някой да последва примера му. И вдъхновен от него, да завещае нещо красиво и ефектно или на своя град, или на своя квартал.
Нещо изящно, което да издържа на всякакви атмосферни условия – на слънце, вятър, дъжд, урагани. Нещо, което да бъде и символ, че ако искаш да издържиш всички изпити не само в училище, но и в живота, ти трябва много търпение, висока концентрация и.. да си обичаш това, което можеш – само така се става великан.
