Там, където и прокурорите бият жените си

Трънчаните имат една много мъдра приказка – “От отца и деца”. Означава следното: каквито родителите, такива и децата. Мъдростта не е валидна само за Трънско, а засяга целокупния български народ – от горе до долу.

Фолклорният опит в генетиката и генеалогията тази седмица намери потвърждение в Пернишкия ареал. Там, където се говори, че жените на перничаните са с най-набити очи.

Не е за смях, но изключение от това правило не е направила и съпругата на вече известния по една друга линия местен прокурор Бисер Михайлов. Оказва се, че и тя е с набити очи. По този повод ни връхлетя новината, че обвинителят Михайлов е задържан заради побой над съпругата си, след като дъщеря му подала в полицията сигнал за домашното насилие. Засега само за 24 часа – по Закона на МВР, а утре… 

Предполагам в този случай всички перничани са единодушни, че ако някой друг бе пребил жената на прокурора, а не самия той, това си е чиста изневяра. И ще вземат – въпреки Истанбулската конвенция – неговата, а не нейната страна.

Това ще се случи със сигурност, защото тук е в сила Пернишката конвенция, според която жената има само едно право – право у зъбите. Въобще Истанбулската заобикаля този юнашки край по пътя си към Брюксел. А има и доста данни, че заобикаля цяла България. Или поне направи опит да ни заобиколи – подписана, но не и ратифицирана. За да се върне като задължителен за изпълнение “парашутист”, спуснат ни директно от Брюксел.

Да оставим обаче конвенциите на мира и да се върнем към мъдростта на трънчани. Доказателство за проникновеността й е фактът, че пернишкият прокурор има достоен наследник Васил, който вече е с условна присъда за закана за убийство и срещу когото се водят още няколко дела – за побой, разбира се, не за неправилно пресичане.

Ако нашенската Темида позволяваше различни експерименти извън този на съдебната риформа, можеха да сложат в една килия баща и син Михайлови. Докато изчакват решението на съда за мерките им за неотклонение, да си поговорят за нещата от живота, за семейството, за обичта, доверието, уважението към по-слабия пол. Дори за Истанбулската конвенция… Представете си само Василчо и баща му как задушевно и задълбочено обсъждат тези въпроси.

Подобен експеримент би могъл да свърши по-добра работа, отколкото двамата да бъдат пратени в затвора заради стореното от тях. Да се изправят очи в очи – баща и син, магистрат и провинен – между четири стени и само на едно кроше разстояние.

Великият Достоевски би харесал този сюжет. Би му допаднала темата за наследствеността, за условията, при които едни или други гени избиват на повърхността. Буквално.

Още повече, бащата има минало, което го прави интересен типаж за съдебна кримка. Съмнения за лихварство, задържане от органите, въобще мрачен и сложен тип, развил характер в още по-тайнствения пернишки ареал. Романът би могъл да тръгне в посока на професионалната реализация на този герой – възможно ли е злото да се таи в ъглите в храма на Темида и как призванието се бори с човешката слабост…

Въобще един роман за човека, с неговите тъмни и добри страни…

Разбира се, това е невъзможно – първо, защото Темида не признава други експерименти освен съдебната риформа, второ, защото в България всички пишат, а никой не чете. Впрочем оказа се, че и проектът за промени в Конституцията е бил написан, без никой да го е прочел. И едва когато Венецианската комисия го прочела за първи път, се обади, че ни за проект за реформа става, нито за роман.

Ала у нас с всичко е така. Сал един Георги Господинов ни остава, който – като го прочетат в чужбина – тутакси го награждават. У нас обаче не го четат, защото всички пишат. Е пропускат го и от завист, разбира се. Но това е друга тема за българската народопсихология…

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Осезаема ли е разликата в битовите сметки спрямо миналогодишните ви разходи?

Подкаст