И преди, и след местните избори партиите се държаха предвидимо и оставаха верни на своите склонности и слабости. Изненади нямаше, дори гафовете бяха в рамките на нормалното (за днешната българска партийна система). Единственото изключение е ДПС. Движението рязко се отклони от установения през последните 20 години сдържан маниер на правене на политика, което породи куп предположения и откровени спекулации относно съответните причини и планове.
Масло в огъня наля развихрилата се (особено след местните избори) разюздана рекламна кампания, представяща ДПС като втората политическа сила в страната, а Делян Пеевски – като съвременния български Херкулес, способен да изчисти бързо всякакви затлачени властови обори. Като капак на всичко дойде вестта за завръщането на Ахмед Доган, който за миг се превъплъти обратно от почетен в „обикновен“ председател на партията.
Това силно разклащане на и без това прогнилата лодка на българската политика изисква добросъвестен и подробен анализ, без предубеждения и подмазвачески плонжове. Той едва ли може да бъде извършен бързо, но
като начало заслужават внимание поне три момента
– фактите за кондицията на ДПС, контекстът на настъпилата промяна и предполагаемите мотиви на основните актьори (като минимум Пеевски и Доган).
Първо, фактите. Нито представянето на ДПС на местните избори, нито останалите политически показатели на движението подкрепят убедително претенциите за превръщането му във водеща сила. Изборните резултати са добри, но в рамките на резонното. ДПС взе своето там, където трудно някой би могъл трайно да го измести. Преобладаваща част от победите дойдоха в районите с доминиращо и компактно турскоезично население, в този смисъл движението остава фиксирано в етно-географските си граници. Хвалбите с резултати, подобни на тези от времената на социализма, звучат анекдотично, а тепърва подробният анализ по общини ще покаже нещо по-особено. Заявките за потенциал за по-важна роля увисват, защото тя е непосилна за политическа организация с практически нулева подкрепа в големите градове на страната. Останалото е пиар, при това не особено интелигентен. Активно лансираните внушения, че излъчването на етнически българин за председател на ДПС ще промени магически картината, може би обслужват текущите амбиции на Пеевски, но с нищо не помагат на ДПС, вероятно напротив.
Вярно е, че ДПС стои много по-стабилно в сравнение с партиите от формално управляващата некоалиция. Но това е все едно
да се хвалиш, че си най-високото джудже.
В условията на продължаващ спад на избирателната активност и огромна маса от хора, които търсят своето представителство чрез нещо ново, движението няма валенции към това гневно мнозинство. Тук няма да помогнат нито парите на Пеевски, нито митологичните способности на Доган.
Второ, политическият контекст (и вътрешен, и международен) е много сложен и напрегнат. По различни причини двете основни самообявили се за „евроатлантически“ партии вървят надолу. Поведението им е толкова неадекватно, че вероятно в посолствоТО вече са разбрали горчивата истина – с такива „съюзници“ (по-точно помагачи) нямаш нужда от врагове. ДПС се опитва да заеме тази ниша, за да получи необходимата външна подкрепа за открито заемане на важни позиции във властта. Но реализацията на този замисъл има редица слаби места. ДПС обикновено са провеждали една прагматична и сдържана, видимо неидеологизирана линия на поведение. Претенциите изведнъж да станат по-католици от папата, както и говорителят на това намерение, внушават сериозни съмнения за престореност и користни подбуди, а освен това
едва ли ще допринесат за разширяване на влиянието
на партията в обществото.
Като капак, ДПС винаги са били внимателни при вземане на решения, които могат да предизвикат реални социално-икономически и политически сътресения в обществото, а в момента крайната позиция (изразявана от Пеевски) по въпроси като отмяната на дерогацията и таксата върху газовия транзит, може да ги превърне в основен виновник за последиците от такива сътресения. Ако обобщим, политическата ситуация дава възможности за успешни маневри, но начинът, по който са решили да действат ДПС, едва ли ще доведе до добър резултат.
Накрая, относно мотивите на основните действащи лица. Що се отнася до Пеевски, картината е общо взето ясна. Големи лични амбиции, подкрепени с финансови възможности, както и разбираемо желание колкото е възможно по-бързо да се откопчи от задушаващата примка на американските и британските санкции. Трябва да се признае, че на фона на премиера Денков, Кирил Петков и Асен Василев, а дори и на Бойко Борисов, Пеевски показва решителност и настъпателност. Начинът, по който действа, обаче, е
твърде рискован, да не кажем безразсъден
и едва ли го приближава към заемане на устойчиви позиции във властта. Може би се е главозамаял от видимостта за бърза политическа реабилитация. Една от многото слабости е, че в стремежа си да покаже превъзходство на парламентарен терен, той подсилва една вредна тенденция на превръщането на Народното събрание в конвент, който иззема правомощията на изпълнителната власт. С цялата условност на аналогията, Пеевски напомня за народната мъдрост за този, който е изял зелника и този, който му го е дал.
Ако има нещо вярно в тази аналогия, трябва да се запитаме кой е дал на Пеевски баницата. Няма съмнение, че бързото му излизане на авансцената би било невъзможно без одобрението на Ахмед Доган. Тук стигаме до най-трудната част от ребуса. Не е ясно не само защо Доган позволява и поощрява поведението на Пеевски, въпреки че
би трябвало да оценява рисковете,
вкл. за него лично. Още по-странно е решението му да се върне като председател на ДПС след дълги години отсъствие от оперативната политика, проведени в почти пълна изолация от действителността. Дори да предаде текущото ръководство на Пеевски, той няма как да остане в досегашната стерилна среда, защото това ще му донесе негативи. Доколкото познаваме манталитета на Ахмед Доган, той едва ли би го направил, само за да даде път на някого като лидер на ДПС. Мащабите му са други.
Ако приемем, че мотивите за тази рязка промяна са рационални, а последиците – добре обмислени, то става дума за по-сериозен политически замисъл. Какъв е той, в момента едва ли може да се определи, но ситуацията е такава, че скоро ще стане ясно.