Диригентът Христо Христов пред „БАНКЕРЪ“
Маестро Христов, Вие, като племенник на Гоце Делчев и достоен продължител на рода, как оценявате дейността на скоро празнуваната 100- годишнина на Македонския научен институт в България? Беше тържествено и с много гости.
– Такава годишнина не се случва всеки ден. Организацията е на интелектуалния връх на македонската емиграция отпреди сто години. Основали са я светила и са свършени много неща в научно отношение. Ако има нещо, от което човек се интересува, свързано с Македония, във всякакъв аспект – географски, етнографски, исторически – това е мястото от което ще получи компетентен отговор. Това е мястото, където трябва да отидете, както, ако го боли нещо човек, отива в болница. Беше много тържествено, достолепно честване с гости и от чужбина. Изнесоха се доклади, имаше и музика, пяхме и Многая лета…
Нормалните хора нямат проблем помежду си. Имат тези, които си вадят хляба с това да „вмирисват“ отношенията. Трябва да станат по-силни тези, които са нормални.Да им се дава възможност.Това, което върви по медиите в РСМ е ужасяващо. Медията често се използва за вентилатор. Ако са сложили „Шанел №5“ – ще разпръсне това ухание. А ако не е… Медиите са важно нещо, защото „облъчват“ населението. Затова „нечии уши трябва здраво да бъдат издърпани“. Не звучи много европейски, но… Трябва да имаш филтър. Да кажеш „Това е вярно, това – не е!“ Когато някой не си е научил урока навреме, ще го научи по-късно в двойна доза.
Говорим за културно сътрудничество. В какво се изразява конкретно?
– Това е най-нормалното нещо, но не винаги се случва по нормалния начин. Когато хората се срещнат, трябва да разговарят културно – може да е начало на някакво сътрудничество. Ако има доброжелателност и от двете страни, в бъдеще ще бъдат направени значими неща. Това е като път, който трябва да се извърви. В 21-ви век е хубаво да вдигнем и скоростта. Има още много какво да се направи между България и Република Северна Македония във всяко едно отношение. Колкото и да се пожелае, все ще е добре дошло. Историята между двете държави е натоварена, с предразсъдъци, с лъжлива информация, с умишлено лошо образование. Така, меко казано, резултатът е лош. Всички казват искаме да ни е хубаво. Искаме, като решим, да пием едно кафе в Скопие и след час и половина да сме там. После да вечеряме в Боровец, например. Всичко това – в рамките на един ден, без да ни притеснява пътуването. Сега това е невъзможно – заради фактическото състояние на нещата, което от 80 години не е мръднало. Хората, от които зависи, говорят, обещават и бързо забравят. Сякаш – като маймуните – помнят само няколко секунди. Няма път, няма влак.За магистралата се говори повече от 30 години. Тя трябва да се построи, да имаме връзка и да осъществяваме заедно всяка една добра идея.
Как оценявате действията на българските политици?
– По същество са добри, но е нужно да сме по-настоятелни и да довеждаме нещата до положителния им край. През 2019 г. събрахме двамата министър-председатели, министрите на културата на двете държави, културни дейци. Поводът беше годишнина от рождението на Гоце Делчев. Всички бяха доволни – имаше програма с класическа музика, с представители на Германия, Гърция, Македония, България. И поезия, изобразително изкуство… Така – няколко пъти във времето. А миналата година нямаше нищо. В Скопие нищо не можеше да се направи. Само когато са заедно хората са щастливи. „Съединението прави силата“, не разделението. Истината винаги е проста. За да имаш добър живот, най-малко „Здрав дух в здраво тяло“, не може поотделно. И двете трябва да са налице.
Аз харесвам бързия път напред, електронизацията. Харесвам бързите влакове. И язденето с кон е добро, но искам и да ми е приятно, и да е бързо. Скоро видях снимка на Пол Мкартни във влак. Той може да пътува и с кола, и със самолет, но му е чудесно – видимо – да опита и с влак. Но, едва ли би опитал с български. Като види обстановката и скоростта, ще побегне. А това зависи от българската политика.Да направим нещата така, че да ни е удоволствие, да е полезно за всички.
Добра ли е Вашата професия – на диригента?
– Това е трудна професия, от моята мъжка гледна точка. Финансово проблематична. Музиката е хлъзгаво нещо. Много хора с тази специалност имат проблеми с личното съществуване, на семействата им също не е лесно. Ако човек има силна аура, ако свише има този талант – тогава е чудесно. Диригентството не е за всеки, както и да си космонавт, например. Има си хора за всичко. Аз съм диригент и държа, когато върша тази работа, да има добър резултат. Нещо подобно може да се каже и за готвача. Какъв е смисълът, ако не може да сготви вкусна гозба. Трябва да е хубаво, като времето, прекарано в концертната зала, в театъра. Да се усети като духовно пречистване, да е пълно на душата, да е по-леко. Така мисля аз.
„Музикант къща не храни“ – това само българска приказка ли е?
– Не съм я чувал на други езици, но не знам страна, в която тази професия да е безпроблемна. Работил съм в Китай, Австрия, Турция, Швейцария… Навсякъде се работи бясно. Работиш и на други места, спиш по-малко… Заплащането не е адекватно на обучението от най-ранна възраст, както и на труда впоследствие. Но, ако Господ ти е дал таланта, това правиш. В Холивуд се записва музика за филми – във финансово отношение е добре. И получаваш отчисления за всяка прожекция на съответния филм, където и да е по земята. Но каква борба е кой ще се вреди и кога… Винаги трябва да си на върха. Няма репетиции – каквито ноти ти връчат, това свириш. „Прима виста“ се казва. Европейските музиканти правят същото нещо, но не получават последващи възнаграждения. Така записването в САЩ става все по-трудно. Продуцентът казва – защо да не запиша в България, например? Същото качество, а къде по-изгодно. Професията е много красива, дава великолепно усещане и – само да имаш късмет…
А нашата култура? Каквото и да се направи, все ще бъде добре. А трябва, важно е за развитието ни, задължително е, и дано и политиците помислят за това,.
Какво ще препоръчате на младите хора? Късметът е важен за всичко и за всички…
– Да бъдат себе си, другото е заето. На кого да се правиш и кому е нужно? Можеш ли да седнеш на стол, на който вече седи друг човек. Бъди себе си. И за теб има стол. Не е добре някой да ти налага собствената си гледна точка. Трябва ние да сме господари на съдбата си. Но, да не забравяме, че най-важното е здравето.
Как виждате бъдещето? Какво да правим ?
– Ще го живеем! Но не с неправене на нищо. Все едно стоиш на брега на морето – усещането е чудесно. Има едно основно нещо – след минута започваш да потъваш, пясъкът под теб се свлича… Пътят трябва да се върви. Докато сме живи – ще крачим. Има един сборник за пиано – „Пътят към върха“. Добре казано, но трябва да се ходи, а не да се стои на едно място. Расте друга генерация, с различен начин на мислене. Животът е техен, те ще решат как да вървят, разбират го много добре. Моля се, да вземат верните решения.
Ако сега избирахте, пак ли по същият път щяхте да вървите?
– Най-вероятно – да. Това е даденост. Моите родители са искали да имаме професии, далеч от общественото ръководство на държавата. При мен музиката се е отключила веднага. Зарадвали са се, че няма да се занимавам с политика. Дори и в старо време да можех да се върна – пак щях по този път да тръгна. Най-важното в живота е самия живот. Ние не сме нито в ада, нито в рая. По средата сме, върху земята и тя ни предлага най-различни неща. Има красива зеленина, красиво небе. Понякога вали дъжд, но и той е част от живота и то важна.
Бях пред костите на Гоце Делчев в църквата „Свети Спас“ в Скопие. Обединител или разединител е той. И за кого – какъв е?
– Той е обединител за истинските хора.Това, че има грешки на природата, не е виновен. Някои се мислят за политически лидери. И аз може да се мисля за Миклухо Маклай, но съм диригентът Христо Христов. Това е истината. Гоце Делчев е обединител, на който аз, за гордост, съм негов племенник.
Разговора води: Йорданка Карамфилова