ВХОД / РЕГИСТРАЦИЯ

Режисьорът на “Дървото на живота” на 80 години

Режисьорът Терънс Малик навърши 80 години. През петдесет от тях неговият тайнствен образ и съдба вълнуват кинозрителите. През 1970-е го определяха като автора на най-красивите филми в историята, а след 25 години работа започнаха да го упрекват, че прекалява с патоса и баналностите. Независимо от това продължиха редовно да го награждават на най-важните кинофестивали, а по-смелите – да му викат „у“ в тъмнината на тържествените киносалони.

Но от патос до патос има разлика, и чувствената екзалтация на героите му е сполучлива връзка със съвременния зрител, на когото режисьорът иска да покаже нещо, да го научи на нещо, да го поучи.
Времето и монтажът
Годината е 1943-а – тогава германският философ Мартин Хайдегер подготвя за публикуване труда „За същността на нещата“ – в основата на което са лекциите, четени от него 10 години преди това в университета във Фрайбург. На европейския Източен фронт продължава яростното настъпление на Червената армия. В далечния Техеран се провежда конференция на антифашистката коалиция, на която се решава въпросът за десанта на съюзниците във Франция. Райхът с чудовищна обсебеност унищожава хора – евреи, хомосексуалисти, болни. В бранденбургския затвор изпълняват присъдата над Франц Егерщетер, отклонил се от военна служба и изповядващ католическата вяра, отговорил по свой начин на хайдегеровския въпрос за истината.
През същата 1943-а в далечния Илинойс в семейството на имигранта Емил Малик от Урмия (днешен Иран), асириец по произход, християнин по вяра и геолог по професия, се появява на бял свят момче, което ще нарекат Терънс. Скоро семейството ще се премести в Оклахома, където бащата ще направи кариера като нефтодобивник (в свободното си време той ще свири на орган и ще ръководи църковния хор); там ще се родят двамата по-малки братя на най-големия син. След 25 годиниТерънс Малик, харвардски студент по философия, ще стои на прага на къщурката на Хайдегер в
Шварцвалд. Темата на курсовата му работа е свързана с друг труд на германския философ – „За същността на истината“.
За Терънс същността на истината е в монтажа: в съчетаването на неблизки по същност идеи, събития и понятия. И изглежда именно на изкуството на монтажа през целия си по-нататъшен живот Терънс Малик ще се учи от висшите сили. Всевишният монтира най-добре. Към края на 1960-е, пробвал се в журналистиката (така и не завършил за „Ню Йоркър“ текст за боливийския процес срещу философа Режис Дебре), след това направил опит и да преподава философия в престижния Масачузетски технологически институт, Терънс Малик ще зареже всичко заради киното. Той ще премине обучение в наскоро открития Американски институт за киноизкуство (AFI) и скоро след това ще започне да приема поръчки за сценарии – представете си, Малик е писал ранната версия на „Мръсния Хари“.

Киното и митът
Като ученик в родната Оклахома му се носела славата на гений и в Холивуд почти не му се наложило да се доказва. Времето било благосклонно и откликвало положително на новаторските му подходи. Бързо Малик се сдобил се с могъщи приятели – към тях навярно може да бъдат причислени режисьорът на „Бони и Клайд“ Артър Пен и основателят на AFI Джордж Стивънс–младши. Тридесетгодишният автор дебютира като режисьор с основана на реални събития ретроистория за любовници престъпници. Боклукчия с маниерите на героите на Джеймс Дийн (Мартин Шийн) той успява да убеди принцесата на квартала (Сиси Спейсик) да избяга от еднообразието на задрямалата Америка и да се впусне в активен живот на зрял човек. Заслепен от желанието, гнева и мечтата си, той убива баща ѝ, опожарява дома на родителите ѝ. Избликът на чувства, поетичната любовна съблазън водят двойката от престъпление към престъпление, докато полицията най-накрая не възпира нарушителите някъде насред безкрайните американски простори. Когато снимал вкоренените в американския мит „Опасни земи“ (1973), Малик искал от продуцентите пълна художественна свобода. И филмът се оказал брилянт в нонконформистката корона на Новия Холивуд.
После той ще изследва новото холивудско развлечение – деконструкцията на митове и жанрове, като това ще го направи в следващия си филм – „Райски дни“ (1978). Новата история, римуваща романтичното безумие – amour fou – с нашествието на скакалци – се развива в пейзажи, достойни за четката на Андрю Уайът в навечерието на Първата световна война. Като едва не погубил себе си и екипа си заради безкрайната бъркотия по време на снимките, а после и заради монтажа – според замисъла на автора филмът трябвало да се роди именно на монтажната маса, след „Райски дни“ Малик се отдръпнал от киното за 20 години.
Отначало се преместил да живее в Париж, после – в тексаския Остин. В този период на замлъкване той се превърнал в неуловима легенда, обгърната от мъгла от слухове. В Холивуд едни разправяли, че вчерашният гений живее в гараж, други твърдели, че преподава философия в Сорбоната, трети, че режисьорът на „Опасни земи“ е станал фризьор. С години Малик ще се наслаждава на предизвикания ефект. Дори след като се върнал в големия бизнес, дори след като заснел „Тънка червена линия“ (1998), в който заради епизодични роли за пробни снимки се редили едва ли не всички холивудски звезди – от Джордж Клуни до Джаред Лето, Малик не нарушил мълчанието си. А междувременно покорил Кан с „Дървото на живота“. Някои смятат мълчанието му за надменно позьорство, подобно на патоса във филмите му.
Думата „патос“ действително има непосредствено отношение към киното на Терънс Малик. Обаче това не е възвишено маниерният, тържествен патос на романтизма, не е патосът на проповядващия от амвона пастир, не е патосът на баналността, макар че думата „баналност“ също има непосредствено отношение към филмите му, тъй като в тях авторът в хайдегеровски стил се изказва за „същността на истината“. В патоса на Малик се долавя влиянието на Платон и Аристотел.
Последният от двамата използва „патоса“ като реторичен похват, обръщайки се не към разума (логоса) и към нравственото начало (етоса), а към емоциите на публиката. Малик – с траекториите на камерата си, с монтажното сближаване на сравнително далечни понятия, с липсата на говор (той не обича героите му да разговарят освен зад кадър, сякаш на себе си, без да се опитват да кажат нещо на събеседника си) – се обръща към зрителя така, сякаш подминава съзнанието му: отначало като се внедрява направо в центровете на удоволствието, а после като прониква в самата му душа.
Разбира се, нещата не опират само до формата. Конфликтът между истеричната възбуда, поетичния дионисиевски екстаз (патоса) и разумното съзерцателно аполоновско начало (етоса) – това е съдържанието, централният конфликт във всички филми на Малик, в които се сблъскват земята и небето, мъжкото и женското, детското и зрялото. Така е дори в първите две работи, разказани относително разбираемо, зависими от традициите на „южната готика“ – „Опасни земи“ и „Райски дни“. Така е и при „Тънка червена линия“, която днес, през есента на 2023 година, се възприема съвсем не както през 1998 г., когато поезията на Малик лъхаше на допотопния радикализъм на класик, който след дълго мълчание, отново е заговорил на аудиторията си.
„Тънка червена линия“ не е констатация за греховността на човека като такъв и не е отвлечено разсъждение за неговата непълноценност на фона на природната хармония. Той поставя въпроса върви ли войната задължително с човека? Заради такова банално питане може би авторите на филма не си е струвало да се захващат с този тричасов епос, да поръчват пиротехника и батальон от морската пехота под ръководството на Джон Траволта, а Ник Нолти да извършва десант дявол знае къде.
Всичко е много по-просто и същевременно по-страшно: великата война се води не на кървавите плажове на Гуадалканал, а в сърцето на редник Бел (Бен Чаплин), който страда от принудителната раздяла с любимата си жена. Неговият поетичен монолог зад кадър преминава през целия филм. Страстта и тъгата му , обсебеността му от красотата неизбежно го водят към гибел. Впрочем заедно с него също върви към гибел редник Уит (Джеймс Кавийзъл), който мълчаливо гледа чудесата на Божието творение. Ключовете към разбирането на конфликта щедро са разпръснати от режисьора из целия филм. И когато полковникът изпраща нерешителния капитан да щурмува укрепените височини, цитирайки Омир, човек неволно започва да си мисли, че поезията и красотата, този чувствен екстаз, на който е обречен човекът, наистина е смъртоносен.
„Не искам да чувствам желания“, казва редник Бел, и той е прав – войната е изстъпление на желанията. В една от най-въздействащите сцени на филма американският десант атакува не противника, а буквално огрените от силното слънце зелени хълмове, равнодушно попиващи кръвта. Настъплението, опиянението от боя, разрушителното емоционално претоварване – ето това е патос.
„Тънка червена линия“
„Тънка червена линия“ е първата крачка към онзи метод на разказване, който ще бъде определящ за киното на Малик през XXI век. Това не е кино на героите, не е кино на камерата (като при Хичкок или Алексей Герман), а кино на монтажа, на слепени отделни парчета лента, което спокойно отвръща поглед, от който и да е от персонажите си, като при това не губи никого от поглед и продължава да изучава живота извън контурите на конкретните тела. Всички живи същества си приличат, животът протича по същите закони, а динозавърът, заплашително пристъпващ към другия динозавор в „Дървото на живота“ (2011), може да разкаже на зрителя не по-малко, отколкото конфликтът на майката, буквално излитаща нагоре с люлката, и строгия, здраво стъпил на земята баща.
Въпреки че „Дървото на живота“ получава признание в Кан, справедливо би било да наречем най-голямо постижение на късния Малик мечтателно-слабоумната трилогия, създадена от него на базата на съвременен материал съвместно с оператора Емануел Любецки – „До чудото“, „Рицар на чашите“, „Песен за песен“. Тези три филма за неудържимото безумие на любовта са изследване на енигмата и материята на патоса в техния чист, дестилиран вид.
В първия филм Малик, добрал се до цифровите технологии, окончателно прочиства киното си от сценичната строгост. Камерата изпада в захлас от хаотичната красота на околния свят. Тази история явно се е зараждала като стихотворение – от записани и захвърлени мимолетни детайли и случайни рими. И тя функционира именно по правилата на поезията.
Учуденото простодушие, за което обикновено критикуваха Малик, той успя да превърне в свое главно оръжие, поднасяйки на зрителя героя на Бен Афлек, рационалния човек от Оклахома, страдащ, по всяка вероятност, от невъзможността да преживее чудото на любовта с нито една от двете си прекрасни възлюбени (Олга Куриленко и Рейчъл Адамс). Отчаяна емоционалност, нетърпелива вражда на чувствата („Ние винаги се сражаваме. Защо?“) се сблъскват с хладна и застинала като мрамор съзерцателност: загледан в есенния пейзаж, героят мисли най-вече за токсините в почвата.
През 2012 година „До чудото“ смути критиците във Венеция, но Малик не се спря. След малко повече от две години той представи в Берлин „Рицар на чашите“ – филм за водовъртежа на живота и натрупаните неправилни избори, които прави човек.
Както „До чудото“, така и „Рицар на чашите“ до голяма степен черпи вдъхновение от живота на самия режисьор. Най-малкото във внушителния, мълчалив, влюбчив сценарист, чиято роля изигра Кристиан Бейл, можем да разпознаем самия Малик, и някъде в някой ъгъл на вечерните купони с коктейли, басейни и модели сигурно бихме могли да зърнем самия режисьор, ако камерата не се увличаше толкова от красотата на водните пръски, женските крака и моравите. Структурата на „Рицар на чашите“ се ражда от изброяването; в стремежа си да назовава предметите с имената им, Малик, от една страна, е архаичен, а от друга – напълно съвременен.
Това е кино на социалните мрежи и инстаграм, на незадължителни изблици на чувства, на емоционално изтощение, патетика и безпаметност, афекти – не току така Рик, като истински последовател на Дионисий, живее във вакханалия и лудост. Почти едновременно с „Рицар на чашите“ Малик снима „Песен за песен“ (2107). Екстазът на вечния купон в Лос Анджелис се претопява в екстаза на рок концертите в родния Остин. След „До чудото“ Малик сменя аудиторията. От него се отвърнаха онези, които виждаха в режисьора интерпретатор на мита. В същото време обаче при него дойдоха онези, които бяха свикнали да гледат на киното като на возене на визуално-емоционално влакче на ужасите, на нещо, което не може да бъде преразказано.
Завръщането на историята
Може да се каже, че Малик е изучил и опитомил новия зрител и тихомълком е навлязъл в съзнанието му. Защо го е направил? Изглежда с една цел – да превърне монтажа в затворен кръг. И през 2019 година с „Невидим живот“ да се пренесе обратно към началото, 1943- а – годината на своето раждане, когато любимият му Хайдегер подготвя за публикуване „За същността на нещата“, годината, когато Франц Егерщетер чака изпълнението на присъдата си в бранденбургския затвор, в който някога е излежавал присъдата си и Адолф Хитлер. Фактически Малик отново разказва за конфликта между патоса и етоса. Показват го убедително още първите минути на филма – дълъг фрагмент от „Триумф на волята“, показващ как Хитлер пристига със самолет в Нюрнберг. Небето и земята ще се слеят в схватката на екрана.
Хитлеровската романтична истерика и обсебеност заразяват планините и селата благодарение на най-новата технология – радиото. Това било отдавна, но приличало на днешното. Адолф е незрим за Франц оппонент, антагонист. Не е трудно „Невидим живот“ да бъде прочетен и като самокритика на режисьора, като опит за саморефлексия. Поразителното е, че кадрите на Лени Рифенщал се оказват типично маликовско кино, когато им добавят саундтрак от филмите на Терънс Малик. Това не може да бъде приписано на Йорг Видмер, сменил в „Невидим живот“ Емануел Любецки. Това е типичното маликовско опиянение от света. Начинът, по който фюрерът си прекарва времето в Берхтесгарден – деца, кучета, хвърлящо отблясъци в обектива слънце, дори кикотещият се дебелак Гьоринг – не е ли същото като в „Дървото на живота“? В монтажа Малик явно съзнателно принизява Хитлер и Егерщетер, разполагайки ги в едно художественно пространство.
Така той, бидейки агностик и философ, укротява самия себе си. Позволявайки на протагониста в съвършеното бездействие на съзерцанието да победи антагониста, който несравнимо по-добре може да разговаря на езика на емоциите. Бюргерът Хитлер излиза от затвора, обкръжен от тълпа привърженици, които изпитват към него смъртоносна любов. Всички знаят какво стана после. Селянинът Егерщетер умря сякаш наместо всички: неговият незабележим, таен живот сякаш се разтвори в пейзажа. Но не в историята, към която Малик сякаш се върна, след толкова години, чрез „Невидим живот“.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Смятате ли, че ротацията във властта трябва да се случи на всяка цена?

Подкаст