Управления като това на днешната сглобка би трябвало да представляват удобна мишена за опозицията и най-вече за нейните лидери. На фона на, меко казано, спорни политически фигури като Борисов, Петков, Денков, Василев, Иванов и Пеевски опозиционните водачи имат чудесен шанс да покажат не само високи децибели в пленарната зала, а начин на мислене и действие, които да убедят обществото, че алтернатива има.
В действителност, алтернатива винаги има. Но днес българите не я припознават в „официалната“ опозиция. На фона на раздираните от скандали, некомпетентни и хаотични персони в правителството и парламентарното мнозинство, опозиционните водачи изглеждат неспособни на ефективно политическо действие. Говоренето им е остро и изобилно, на моменти скандално, но не е в състояние да мобилизира за действие недоволните. От гледна точка на ефективността те напомнят на машинисти, които
насочват цялата пара в свирката на локомотива.
На пръв поглед лидерите на двете основни опозиционни парламентарни сили – „Възраждане“ и БСП – трудно могат да бъдат сравнявани и изглеждат като разминаващи се композиции. Костадинов за две години изведе партията си от миманса до трета политическа сила, контролира организацията си и поне видимо (с малки изключения) се радва на монолитна вътрешнопартийна подкрепа. Наистина, ореолът му помръкна донякъде след неубедителното представяне на местните избори, но „Възраждане“ очевидно не ги разглеждаше като първостепенен приоритет, защото силата й е в друг тип политика и говорене. Във всеки случай, Костадинов изглежда като политик, за когото големите успехи тепърва предстоят.
На другия полюс е Нинова, която не само доведе БСП до електорален колапс, но и ликвидира най-ценните преимущества на партията – многообразието, диалогът, способността за колективно ръководство и ползотворни съвместни усилия на различни идейни и генерационни групи. Прогонвайки повечето доказани кадри и маргинализирайки малцината оцелели, тя на практика умъртви елита на БСП, превръщайки го в група придворни ласкатели. Вярно е, че тя така редактира устава на партията, че може да остане на поста си до когато пожелае, но това съвсем не е комплимент.
Между опозиционните лидери обаче има едно важно сходство – те имитират настъпателност, но изглежда
нямат нищо против днешното ненормално положение
да се задържи. Макар и с различни мотиви, те следват една стратегия на „снишаването“, т.е. приемат запазването на днешната конфигурация за максимално дълго време с разчета, че печелят повече и губят по-малко в сравнение с другите, което в края на краищата ще им донесе успех. При всички условности, има основания за аналогия между днешното поведение на опозицията и онази знаменита реч на Тодор Живков пред конгреса на профсъюзите. Живков смяташе, че перестройката е недоразумение и че Горбачов скоро ще падне. Горбачов падна, но Живков падна преди него, а най-съществената последица бе, че се разпадна и цялата система. Приликата с днешната картина е видима.
На практика и „Възраждане“, и БСП изглежда нямат нищо против сглобката да продължи още известно време. Яростната опозиционна реторика е за публиката. Но причините за избраната линия са специфични.
„Възраждане“ постепенно разбират, че такива, каквито са,
не могат съществено да увеличат подкрепата си.
Влизането във властта с ясно поемане на отговорност – независимо от реториката – е практически невъзможно в обозрима перспектива, освен при радикална промяна на вътрешно- и външнополитическите реалности. Ролята на шумна и агресивна парламентарна опозиция ги устройва, а статуквото им предлага добри условия за нейното изпълнение и не се притеснява от нея. Нямат особени стимули да се върви към бързи избори, но и не се притесняват особено от такива.
Под водачеството на Нинова БСП също разчита, че продължаващото изхабяване на основните участници в сглобката ще доведе до някакво повишаване на относителната й тежест, която да даде възможност на Нинова и приближените й да се пласират във властта, ако се реализира някакъв модифициран вариант на пъстра коалиция. При всяко положение запазването на положението е за предпочитане пред нови избори, които носят съществени рискове и не гарантират подобряване на позицията. В допълнение,
ръководството на БСП се чувства най-застрашено
от „новородената звезда“ Ваня Григорова. Отделен въпрос е дали вече БСП, дори да иска, е в състояние да предизвика каквито е да било значими изменения в обстановката.
Независимо от всички различия, във вероятното поведение на „Възраждане“ и БСП има общ знаменател: те няма да предприемат инициатива за разтурване на сглобката, освен ако не настъпят съществени изменения във възприемания от тях баланс на ползи и разходи. Ще се движат по ръба, ще нападат словесно противниците си, ще се опитват да извлекат допълнителни изгоди, но няма да направят първа стъпка с реални последици. Доказателство за това предположение е, че „Възраждане“ и БСП не инициират (и няма данни, че подготвят) някакви нови политически стъпки с потенциал за реални промени. Поведението им на практика е насочено към консервиране на днешното положение.
Тук обаче
възниква дълбок дисонанс с обществото,
където наистина има огромна потребност и енергия за реална промяна. Ако днешната опозиция не е в състояние да осъществи такава промяна, неизбежно е възникването и налагането на нови политически субекти, при това не в един сегмент (както се твърди – вляво), а във всички части на политическия спектър в традиционните и по-сложни негови разделения. Въпреки различията на очакванията, между тях има общ знаменател – смяна на начина на правене на политика и на отношенията между политици и граждани, а оттук – и на модела на управление на държавата.
Мнозинството от българите се чувстват непредставени в управлението на държавата и това чувство не е измамно. Независимо от поредицата разочарования желанието за промяна е живо, но говоренето за промяна вече не е достатъчно. Хората чакат и изискват действия.
Иначе казано, искат влаковата композиция да тръгне от глухия коловоз, в който се намираме.
