Годината на „невъзможните невъзможни“

Отминаващата 2023-та може да бъде определяна по различни начини. Едно от малкото сигурни неща е, че това бе една от най-странните в политическо отношение години от началото на прехода. Случилото се от април насам показа, че в България всичко е възможно, поне за известен период от време. Видяхме както „възможни невъзможни“, така и „невъзможни невъзможни“ (ако перифразираме Доналд Ръмсфелд, който говореше за „известните неизвестни“ и за „неизвестните неизвестни“).

По всичко личи, че в началото на следващата година политиците ще продължат да ни изненадват, независимо от впечатлението, че са достигнали предела на способностите си в това отношение. Но по-важно е, че невъзможните неща, които се превърнаха в реалност, ще имат своето неизбежно и, уви,

тежко отражение върху страната и обществото ни.

Независимо от крайната относителност на българското обществено и политическо пространство, политиката и управлението на държавата също имат своите железни закони. Създалото се впечатление у политиците, които днес имат (временен) контрол върху властта, че могат да направят каквото си пожелаят, без това да доведе до съществени последици (най-вече за тях самите), е измамно и опасно. Лошото управление и порочната политика неизбежно водят до крах с тежки последици за цялото общество, друг е въпросът кога и дали изобщо цената ще платят виновниците за краха. Илюзията, че „няма алтернатива“, е нелепа. Алтернатива винаги има, проблемът е, че невинаги е добра.

Днешните системни български политически субекти (както управляващи, така и опозиционни) смятат, че съществуващата ненормална ситуация се намира под техен контрол  и не просто може да продължава, но и да им донесе печалби. Всеки от участниците в сглобката смята, че ще надхитри останалите. Опозицията е убедена, че провалът на управлението работи в нейна полза и че властта сама ще падне в ръцете й. Инстинктът за самосъхранение е угаснал – иначе щяха да действат по друг начин или поне да минимизират щетите. За чувството за мисия и дълг пред обществото днес въобще е смешно да се говори.

Медиите – с малки изключения – са изцяло завладени. Те изпълняват поръчки и също игнорират – ако не друго, поне – дългосрочните щети за собствените си интереси. Както медиите, така и политиците явно не разбират тежките последици от загубата на доверие. Най-вече в този смисъл те са напълно нелегитимни. Нелегитимността идва не просто от количествените измерения на остракизма от страна на избирателите и зрителите, а от

непоколебимата увереност на голямото мнозинство

от българите, че както политиците, така и медиите са неспособни да казват истината и да носят отговорност.

Неотдавна един иначе интелигентен човек – министърът на правосъдието Атанас Славов – заяви, че мнозинството в парламента е легитимно, защото партиите в него са получили над 1,6 млн. гласа (сравнявайки ги с получените от президента 1,5 млн. гласа). „Малката“ разлика е, че президентът не излъга своите избиратели, а партиите от мнозинството (или поне две от тях) измамиха брутално обществото, събирайки се в сглобката. Така че, ако прибягваме до аритметика, а особено от гледна точка на принципа на легитимността, в случая трябва да има не събиране, а изваждане.

Сглобката и сглобкаджийското мислене тепърва ще тежи в прекия и преносния смисъл на българската политика. Системните партии едва ли ще се възстановят от това падение, независимо колко силни и уверени искат да се покажат. Критичният спад на доверие и произтичащата крайно ниска легитимност на партиите и повечето институции е най-трайното поражение от деградацията на българската политика. Лечението на това заболяване ще бъде изключително трудно, ще изисква продължителни усилия, смелост и доблест от страна на тези, които ще заменят сглобката. Ако въобще тази промяна се осъществи в желаната посока, което не е гарантирано.

Независимо от всички различия и противоречия между основните управляващи и опозиционни субекти, те като цяло са

удовлетворени от запазването на статуквото.

Затова в тяхното вероятно поведение има общ знаменател: те няма да предприемат инициатива за разтурване на сглобката, освен ако не настъпят съществени изменения във възприемания от тях баланс на ползи и разходи. Ще се движат по ръба, ще нападат словесно съюзниците и противниците си, ще се опитват да извлекат допълнителни изгоди, но няма да направят първа стъпка с реални последици. Действията им на практика са насочени към консервиране на днешното положение, макар и в действителност да не носи добри перспективи.

Единственото изключение е ДПС – единствената от системните партии, която изразява намерение и вече предприема действия за съществена промяна. Може да се спори какво точно планират и какви са шансовете за успех, но няма съмнение, че активизирането на Пеевски и Доган не е имитация, а план в процес на реализация. Може да се допусне, че намерението на ДПС е да предизвика

преструктуриране на баланса на силите,

като в новата конфигурация движението играе открита ключова роля в българската политика. В същото време е напълно ясно, че целта на тази промяна е в своята същност (модела на придобиване и упражняване на властта) нещата да останат по старому. Новият вариант на модела обаче ще бъде още по-перфиден и брутален едновременно.

Така или иначе, към настоящия момент ДПС е единственият наличен политически субект, който не просто има идея за предизвикване на желани изменения в баланса на силите, но и планира и предприема реални действия за това. Може да се предположи, че докато сглобката и като цяло работата на сегашния парламент благоприятстват осъществяването на тези намерения, ДПС ще ги крепят, но когато преценят за необходимо, незабавно ще ги разрушат. В това отношение си струва да припомним рязката промяна в отношението на движението към правителството на Орешарски през 2014 година.

Това не означава, че сглобката не може да се разпадне във всеки момент. Сегашните хаотични враждебни отношения

могат да предизвикат срив по непредпазливост.

Това е допускане, ясно открояващо се главно в медийни изяви на представители на ГЕРБ през последната седмица. (Председателят на парламента Росен Желязков допусна, че „на някой може да не му издържат нервите“. Томислав Дончев пък каза: „Ние няма да свалим правителството, но е възможно то да се самосвали.“)

Накрая, в обществото все още са останали някакви защитни сили и потенциал за самоорганизация, но повечето хора чакат „надписа на стената“. Иначе казано, някакъв ясен знак, че се появява сила, която иска и може наистина да промени нещата, и най-важното – готова е да действа. Това е смисълът на 60-те процента негласуващи и 4-те процента, които си правят труда да идат до урните, за да изберат опцията „Не подкрепям никого (от посочените)“. Този потенциал е реален, но той може – поне частично – да бъде обсебен и манипулиран. Особено, като се отчита огромното разочарование от подмяната на промяната.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Telegram
WhatsApp

Още от категорията..

Последни новини

Кое ви кара да гласувате за конкретна партия или коалиция?

Подкаст