„Който забравя историята, е обречен да я повтаря“. Джордж Сантаяна
Две информационни събития от последната седмица предизвикаха сърдито жужене в иначе позаспалия български обществен кошер. Първо, в едно достойно за запомняне верноподаническо интервю пред американска медия министърът на отбраната Тагарев призова за прочистване на преподаването по история от факти, потенциално пораждащи симпатия и признателност към ролята на Русия в българското минало. Почти по същото време в доклад с претенции за научност, публикуван от „Свободна Европа“, се предлага – за да бъдат интегрирани необходимите на българската икономика хиляди мигранти – от обучението в училище да отпадне изучаването на стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче“.
Цяло чудо е, че (поне засега) защитилият дисертация в съветската Военновъздушна инженерна академия “Н.Е. Жуковски” Тагарев не е предложил по-съществено саниране на Вазовата поезия (например, чрез заличаване на такива „кощунствени произведения“ като „Здраствуйте, братушки!“ А госпожата от „Свободна Европа“ – премахване от учебниците по история на всички факти, които „затрудняват интегрирането на имигрантите“ (като насилственото налагане на исляма).
Мнозина с недоумение си задават въпроса: Какво става? Да не би евроатлантическите богове да са полудели? Или просто
местните „служители на култа“ се престарават
в желанието да покажат, че ревностно изпълняват възложените им задачи?
Между двете на пръв поглед разнопосочни новини има дълбока, същностна връзка. И Тагарев, и неизвестната (поне за мен) авторка на „Дойче Веле“ предлагат да се бръкне дълбоко в системата на социализацията (която вече бе подложена на достатъчно експерименти), за да се преформатира паметта на идващите нови поколения и после – тяхното поведение.
Всъщност, ставащото е продължение на един нов процес, в който периодично избликват революционни намерения – първо за събаряне на паметници (то вече започна), после за преименуване на храмове („Св. Александър Невски“) и улици („Граф Игнатиев“.) Можем само да предполагаме какви ще са следващите гениални прозрения. Може би ще дойде ред на личните имена и речниците.
Още Тукидид е казал, че историята се повтаря. А Маркс е добавил, че тя се повтаря първо като трагедия, после като фарс.
Прочистването на публичното пространство
от артефактите на миналото е било приоритетна задача на всички, които са смятали, че по този начин могат да си решат проблемите с настоящето и бъдещето. Надеждата е била, че новите поколения ще започнат „на чисто“, освободени от „родилните петна на миналото“ (любим израз на социалистическата идеология у нас).
За нещастие на адептите на това социално инженерство (и за щастие на обществото), възможно е да пренапишеш учебниците по история, но не и да промениш самата история. Историята е такава, каквато се е случила и именно затова трябва да се помни, а не да се заличава. Смяната на наименованията не носи нищо (добро). Тя е
временно явление, чиято трайност е ограничена
до следващия остър политически обрат.
Не е нужно да се връщаме назад във времето, да погледнем настоящето. Както сега е редно, да започнем с авангардния опит на днешния ни „голям брат“. Бурната революционна активност на „събудените“ и цялата нововъзникваща „култура на отмяната“ в САЩ доведе до събарянето на паметниците на генерали от Гражданската война, после дойде редът на водачите на борбата за независимост и „бащите основатели“. Но нима това ще заличи факта, че в страната се е водила продължителна и кръвопролитна гражданска война? Или ще нулира приноса на първите държавници на Америка? А дали ще доведе до сплотяване на обществото около някакви нови ценности? Нищо подобно! Премахването на паметници се превръща във вакханалия, която се разраства като метастаза. Пръв бе паметникът на военачалника на южняците генерал Робърт Лий, но след него дойде редът на статуята на северняшкия генерал Юлисис Грант. После – на Джордж Вашингтон и на Томас Джеферсън. Резултат има – в южните щати и особено в Тексас се възроди идеята за автономия.
Ние, като народ с дълга история, също имаме богат опит. Спомням си от детските години, че за известен период днешната улица „Хан Крум“ се наричаше просто „Крум“.
Един от най-болезнените епизоди
е възродителният процес по отношение на българските турци, но мнозина пропускат, че той е започнал не при Тодор Живков, а още в началото на миналия век. След 1989 г. премина следващата вълна на усилия за преформатиране на паметта, а днес – противно на всякаква логика и въпреки поуките на миналото – сме свидетели на трета. Демократите от началото на 90-те го правеха, за да замаскират и компенсират липсата на реална дисидентска дейност, а за редица от тях – пъпната връв със старата система. Днешните „възродители“ са още по-отблъскващи, защото за лична изгода се опитват да променят изградената през векове национална идентичност с нова. Но напъните за щамповане на „новия евроатлантически човек“ ще имат същия, че дори и по-плачевен резултат от мащабните програми за „формиране на новата социалистическа личност“.
Нима не е ясно, че европейските народи имат своята история, изпъстрена с омраза и войни помежду им, но повечето от тях са успели да преодолеят конфликтното си минало не чрез неговото изтриване, а чрез осмислянето му.
Уроците на историята, колкото и да се горчиви,
носят мъдрост и само чрез тях можем да градим осъзнато и стабилно бъдеще.
Накрая, министър Тагарев е прав, когато казва, че в историята на отношенията ни с Русия често сме били на противоположните страни на конфликта. Само че, какво показват фактите, обикновено нашият избор на страна е завършвал плачевно, в т.ч. поради къса памет и користни мотиви. Както през март 1941 г., когато огромното мнозинство от народните представители аплодират на крака присъединяването ни към „правилната страна на историята“.
Засега, както пише Шекспир, останалото е мълчание. А не би трябвало – когато се оттеглят отвратените, остават отвратителните.
