Вече са известни петте номинирани заглавия за „Оскар“ в категорията за най-добър чуждоезичен филм. Както стана известно още в края на 2023 г. „Уроците на Блага“ на Стефан Командарев не бяха сред 15 предложения, чиито автори до днес, 23 януари, до последно тръпнеха в очакване.
Така или иначе преди броени часове стана известно, че напред в надпреварата продължават италианският „Аз съм капитан”, („Io Capitano“), британският „Зона на интерес“ („The Zone of Interest“), японско-германската копродукция „Перфектни дни“ („Perfect Days“), испанският „Обществото на снега“ („Society of the Snow“), немският „Учителският салон“ („The Teachers’ Lounge“).
Тук накратко ще представим италианския „Аз съм капитан“.
Муса (Мустафа Фал) и Сейду (Сейду Сар) живеят в столицата на Сенегал – Дакар. Това са двама приятели на по 16 години, на които всичко им е относително наред – семействата им имат достатъчно пари и за храна, и за образование, и за развлечения, дори успяват и да си спестят по нещо. А юношите тайно събират пари, за да заминат за Европа. Тайно – защото според всеобщото мнение никой не изоставя такова благополучие. В Европа – защото искат да станат поп звезди.
И в един прекрасен ден въпреки забраните на майките си, но осигурили си подкрепата на духовете на покойните си роднини, момчетата тръгват на път.
За филма си „Аз съм капитан“ режисьорът Матео Гароне грабна “Сребърен лъв” – наградата за най-добра режисура на миналия Венециански кинофестивал.
За отбелязване е, че дори при голямо желание авторът не може да бъде обвинен в сляпо следване на тенденциите в момента – съдбата на мигрантите го вълнува още от самото начало на кариерата му. И двата му филма от 90-е години на миналия век – „Средиземноморие“ и „Гости“ разказват именно за живота на новоизпечени членове на италианското общество, които обаче не са успели да се сдобият с паспорти.
В контекста на филмографията на Гароне „Аз съм капитан“ може да бъде разглеждан по различни начини. От една страна, като завръщане към корените – вниманието на автора отново е приковано към най-безправните от всички.
От друга страна, ако преди героите му бяха вече в Италия, то при сегашната история те още само пътуват натам и целият филм проследява пътя към обетованата земя.
Тръгнали от родния Дакар, Сейду и Муса прекосяват цяла Сахара, като минават през най-лошото, което човек може да срещне по пътя си. Накрая стигат до либийската столица Триполи, на брега на Средиземно море, откъдето изглежда, че Италия е на един хвърлей разстояние.
Пътуването е ужасно и страшно, изпълнено е с лишения и разочарования. Тъкмо в „Аз съм капитан“ Гароне сякаш достига оптималното съотношение между реализма на ужасните обстоятелства и собствената си приказна доброжелателност както към зрителите, така и към героите.
Филмът не изглежда нито като torture porn, нито като прекалено сладникава история на успеха. Разбира се, приятелите с достойнство ще преминат през всички изпитания, а накрая ги очаква награда, но те едва ли ще спят спокойно, спомняйки си за затворите и изтезанията в Либия, а и белезите по цялото им тяло едва ли ще им позволят да забравят преживяното по пътя, водещ сякаш към ада.
Въпреки че ставащото на екрана е като цяло динамично, понякога Гароне умишлено забавя темпото. Режисьорът се любува на Дакар – снимките действително са правени в африканската столица. Той се наслаждава на сенегалските народни танци – в няколкото минути снимки на градския празник се чувства изключителен живот.
После Гароне оставя героите си насред морето, като отново спира камерата за няколко секунди, за да заснеме в очите на бедните мигранти, намиращи се на ръба на гладна смърт, отразените светлини от нефтодобивна платформа. Такива забавяния във филма има повече от две, но те не нарушават сюжетната линия, а напротив, украсяват я.
Оставяйки Сейду и Муса на подстъпите към Европа, избягвайки оценките и изводите, Гароне стига до универсалния мит за странстването в далечни страни. Става въпрос за идеята, че е важен пътят, а не целта му, но още по-важен от него е чистата съвест. Неслучайно първото нещо, на което се радва Сейду, след като вижда сицилианския бряг, е това, че не е убил никого по пътя.
