След повече от 30 успешни години в сферата на луксозното строителство, множество отличия и открояващи се сгради, ви срещаме със съсобственика и управител на „БИГЛА III“ – Красимир Шалев.
Г-н Шалев, откъде идва името на компанията „БИГЛА III“?
– „Бигла“ е чисто строителен термин. Това са стремената, които дават здравината на сградата, като обхващат арматурата на колоните. Три идва от третото поколение Шалеви, защото, когато баща ми и аз мислехме за името на фирмата, тъкмо се бяха родили синовете ми – близнаци.
След като компанията Ви е кръстена по този начин, значи ли, че приоритетно – първото нещо, което проверявате в сградите си, са биглите? И вие ли се занимавате с подобна контролна функция?
– Не, здравината принципно е най-важното нещо за всяка сграда. Съгласете се, че колкото и лъскав интериор да направите, ако конструкцията не е здрава, сградата ще се смачка. По същата причина и лястовицата е наш символ – тя е най-добрият строител в природата. Забележете гнездата й – ако те бяха само от пръст или от кал, те нямаше да бъдат толкова здрави. Но лястовицата ги съчетава с клечици, които играят ролята на арматура.
По отношение на контрола – в самото начало, когато стартирахме – след май 1991 г. когато регистрирахме фирмата си, ние бяхме по-малко хора. И тогава баща ми лично проследяваше и контролираше целия процес. Впоследствие, като разширихме компанията, вече всеки обект си има и главен инженер, и технически ръководител.
Като се върнете назад във времето, през тези повече от 30 години, кога Ви е било най-трудно?
– Разбира се, началото беше трудно поради факта, че тогава нямаше изградена кредитна система – т.е. ние не можехме да взимаме кредити от банките и заради това работехме със средства на клиента. Това изискваше да ни се доверят.
Ние тогава нямахме възможност да купуваме земя, както е сега, когато можеш да купиш парцел, да му направиш съответния ПУП, да си извадиш виза за проектиране и строително разрешение и после да продаваш. Тогава ние работехме само на обезщетение, защото нямахме финансови възможности да купуваме парцелите. Какво означава това? Например вие имате къща и ние се договаряме, че на нейно място ще изградим сгради и вие ще получите съответното обезщетение в тях. Вие ни се доверявате, а ние ви отговаряме с коректност.
Истината е, че в онези тежки времена, нямахме сграда, която да не е завършена. Не че не сме имали проблеми – имали сме, но не сме се отказвали, борили сме се, справяли сме се и са ни издавали Акт 16. Освен това, въпреки трудностите, не сме имали кардинални закъснения или пък случаи да постъпим некоректно към хората, които са ни отдали парцелите или пък са ни платили предварително. И така вече имаме над 75 сгради, въведени в експлоатация, а в момента работим на четири обекта.
В кой период от същестуването си „БИГЛА III“ е усещала най-силна конкуренция?
– Като за начало, ще отбележа, че ние се радваме на конкуренцията. Тя е движещата сила, която задава по-високото качество, по-добрите технологии и по-добрия дизайн. Ние сме се радвали, когато се е появявала конкуренция, макар че дълги години не сме имали такава.
Кога сте били изпълнени с най-голяма надежда за бъдещото си развитие?
– За нас най-обнадеждаващи бяха периодите преди и в началото на влизането ни в Европейския съюз – през 2006 г. и през 2007 година. Това бяха наистина години, заредени с много голям заряд – неслучайно тогава дойдоха за първи път сериозни, външни инвеститори и започна продажбата на земя на чужденци.
Но този период не продължи дълго – през септември 2008 г. се стовари глобалната финансова криза, която се отрази силно на всички в строителния бранш – и през 2009 г., и през 2010 г., и през 2011 година. Това бяха най-тежките години. Водеше се борба за оцеляване. Много фирми, с които бяхме в конкуренция – в южните и в източните квартали на София – в „Лозенец“, в „Дианабад“, фалираха. Но ние оцеляхме.
Как успяхте да преминете през този тежък период?
– Намалихме малко състава и направихме преструктуриране – до онзи момент се занимавахме само с инвестиционни проекти, в които ние бяхме инвеститорите. По време на кризата започнахме да работим и с външни обекти, за да не загубим потенциала на хората, които сме обучавали години наред. Така започнахме да извършваме и чисто строителни, а не само инвестиционни услуги. Започнахме да кандидатстваме и по обществени поръчки. Взехме нужните категории за реставрация на паметници на културата.
Освен това и фондация „Америка за България“ ни възложи детския център „Музейко“, който изградихме като главен изпълнител на проекта. През 2015 г. дори спечелихме с него наградата „Сграда на годината“ в категорията „Образователна инфраструктура“.
Имало ли е периоди, в които сте усещали, че бихте искали да поставите нещата на пауза?
– Замислял съм се по този въпрос. Но според мен в момента живеем в най-турбулентните времена и имам чувството, че се движим по ръба на пропастта. Причината е тази парализираща поляризация, която виждаме навсякъде – погледнете, например, Общинския съвет на София, където не могат да изберат председател. Това не е ли пагубно за развитието на града ни? Припомнете си и последните пет парламентарни избори, в които не можахме да излъчим правителство.
Всичко това – малко или много – ни тревожи и се отразява върху плановете ни като инвеститори и строители. Получава се едно забавяне, което не зависи от нас, но което се отразява върху заплащането на хората, с които работим. А моето желание е тези хора да бъдат най-добре платени, но за жалост, ако общината не ни е партньор – не одобри книжата ни и не ни издаде строително разрешение, пропадаме.
Лесно ли убедихте синовете си да станат част от семейния бизнес?
– Голяма заслуга за това изигра баща ми – Борис Шалев, който имаше една мечта – да бъде архитект. Не искам да вкарвам в разговора политически нюанси, но на него навремето не му е било разрешено да кандидатства архитектура, въпреки че много я е обичал и наистина е голям професионалист в тази област. И той, още докато момчетата ми бяха малки, всекидневно ги надъхваше, че трябва да има един архитект в рода. Първородният ми близнак, който е кръстен на баща ми, завърши архитектура в Берлин и после направи магистратура в Барселона.
Днес работи с доста желание и старание и ние се гордеем с това, което постига. Още повече, че на запад архитектура се учи до към 30-годишна възраст, а той в момента е на 35 години. Другият ми син имаше повече търговски нюх и него го насочихме към колеж по икономика и бизнес. Той завърши магистратура по Real Estate Economics and Investment в Лондон. Така единият син е ангажиран с инвестиционния процес, а другият – с архитектурния. Двамата взаимно се допълват и съм спокоен за бъдещето на компанията.
Вие, когато започвахте, имахте ли човек, който да ви съветва как да инвестирате?
– Учехме се в движение. Завършил съм строителния техникум в Трън, свързан с всеизвестните трънски майстори. Това доста ми помогна в чисто изпълнителската дейност в строителството. Но в инвестиционния процес, онова, което ми помогна през последните години на социализма между 1985 г. и 1989 година, бяха по-скоро нещата, които бях видял, че работят на улицата – коректност и доверие.
Факт е, че съм завършил и Икономическия институт, но по мое време държавният изпит беше политикономия на социализма, нещо, което няма нищо общо с днешната реалност.
Какъв съвет, който сте дал на синовете си в професионален план, бихте искали те никога да не забравят?
– Онова, което съм научил от моя дядо, който едно време е работил като строителен работник по пътищата. Той ми казваше: „Сине, дори и най-дребното нещо да правиш, прави го добре. И кундурджия да си, бъди най-добрият“. Това бяха точните му думи.
И примерът на моя баща – Борис Шалев бе достоен и силен за подражание и момчетата ми са взели доста от него. Както казах, нашият бизнес нямаше да може да съществува в началото, ако не бяхме получили доверието на хората – на притежателите на съответните парцели в „Лозенец“, откъдето стартирахме през 1991 година.
Ние до към 2000 година не знаехме какво е кредит и работехме изцяло с доверието на хората. Смятам, че качеството, което баща ми е предал и на мен, и на синовете ми, е коректност – да държим на думата си. Дадената дума за нас е много, много, много важна и ние държим на нея. Все пак ние работим не с десетки, а със стотици доставчици и подизпълнители и ако нямаме доверие един на друг какво ще стане?!
От кого сте се учели освен от баща си и дядо си?
– В чисто строителната част най-много съм се учил от трънските майстори. Смятам, че те са най-силните последователи на Колю Фичето. Никога няма да забравя първите ни майстори, с които започнахме сградата на „Любата“ 4 -6 – това бяха бай Цанко, Станимир и Пенчо. Те отстояваха своите позиции пред архитектите, като казваха: „Ръцете да ми отрежеш, лошо няма да го направя“. Днес тези хора ги няма. Жалко е, че си отидоха. Бяха уникални и от тях наистина имаше какво да се научи.
Неслучайно и днес можем с гордост да се снимаме пред първата ни сграда, която е построена и предадена през 1993 година. Ако нямахме привилегията да са част от екипа ни, можеше и ние да заобикаляме първия си обект, каквито случаи сме чували, че има сред колегите в бранша.
Откъде се вдъхновихте за луксозното строителство?
– Някак случайно се получи. Но мисля, че аз повлиях доста, защото баща ми, например, не беше излизал в чужбина, а моята съдба още през 1990 г. – 1991 г. ме отведе в Сингапур. Там ме изпратиха в командировка от външнотърговската организация, в която работех по онова време. Шокирах се – в Сингапур видях едно различно качество и начин на живот.
И заради това още в първата си сграда вложихме различни материали за времето си – ние първи направихме изцяло гранитно стълбище, с месингови парапети, с вносен италиански асансьор, изцяло меден покрив – около декар и половина. Идеята ни беше да го съчетаем в ансамбъл с хотела „Витоша-Ню Отани” и заради това използвахме същия глиц за сградата.
Освен това ние първи започнахме с мезонети на по два етажа, заради чиито квадратури по онова време ни мислеха за луди. Ставаше въпрос за площ между 300 и 400 квадрата. Така започнахме и смятам, че в нишата на луксозното строителство сме най-разпознаваеми в момента. При нас е по-трудно да продаваме и да реализираме проекти, които са от средно и от по-ниско ниво.
Разкажете ни за някой от вашите проекти на международните пазари, с който най-много се гордеете?
– В една от кризите – в периода между 1995 г. и 1997 г. работехме като подизпълнител на фирмата „Линднер“ от Арнсторф, които ни възлагаха различни проекти. Гордея се с това, че изградихме 21-етажната сграда на застрахователната къща „Виктория“ в Дюселдорф. От нея получихме доста добри референции и в резултат на тях продължихме с обекти в панаирния град в Мюнхен – изградихме централата на застрахователното дружество „Хук“ в Кобург, както и болницата в Кобург.
Тогава българските фирми имаха право да изпратят в Германия свои служители, но до 20% от личния си състав и до шест месеца. Ние тогава разполагахме с около 300 работници и изпратихме две групи от по около 30 човека.
Като им минеха шестте месеца, те връщаха ли се в България?
– Да, те нямаха право да останат там нито ден повече. Впоследствие през 2007 г., когато пазарът се отвори заради влизането ни в ЕС, големи групи от нашите работници заминаха и в Испания, и в Германия. Но сега започнаха постепенно да се връщат заради европейската криза с енергоизточниците.
Имате ли наблюдения по какво се различават чуждестранните ви партньори от тукашните?
– По ефективност! Спомням си един случай с нашите работници в Германия – условно казано 20 човека работят на един етаж, като по предварителна уговорка се знае, че санитарните помещения ще се изграждат от един възрастен немец – между 50-55-годишен. Това, което ме впечатляваше при него, първо бе дисциплината. Не го видях да закъснее нито веднъж – в 8:00 часа беше на обекта и си подреждаше материала – от едната страна разтвора за съответната зидария, а от другата – тухлите.
Пиеше си кафето и след като закусеше, започваше да работи – като робот! Как ги изчисляваше, не знам, но в 11:55 часа всички тухли бяха свършили и целият разтвор беше приключил. След това той си измиваше съответните инструменти и отиваше да обядва. Следобед продължаваше по същия начин и така до 16:30 часа. Това ни смразяваше!
При нас, за да бъда честен и да си кажем и минусите, имаше хаос. Все пак 21 етажна сграда – строителите си качват материалите, но колко и какви, не правят предварително разчет, а взимат на ангро. В един момент, условно казано, единият вика от 21-ия етаж: “Ганчо, вземи ми един П-образен профил да ми качиш”. Той не чул и вместо П-образен му качва Т-образен. И нещата се объркват. И като слезе два, три пъти от 21-ия етаж до долу, този работник вече не е ефективен. Днес всички се стремим към европейските заплати, но дайте и да се научим да работим като тях.
В свои интервюта сте споделяли, че корпоративният успех не е самоцел за Вас, а че Ви носи удовлетворение само когато е споделен с общността. Бихте ли дали пример?
– Ние не забравяме откъде сме тръгнали. Ние не сме се родили в луксозните автомобили и в луксозните апартаменти, а и никой не знае как би се стекъл живота ни впоследствие. Така че, ние сме много силно ангажирани към родния си край – специално към родното село, което в момента е град – Хаджидимово, в Гоцеделчевския регион. Това е родното място на моя баща. Там много силно сме ангажирани и с читалището, и с църквата, и с училището. С каквото сме могли, винаги сме помагали.
В София сме изградили десетки улици на сгради, по които сме работили. Не сме оставяли улица незавършена – без тротоар, без осветление. Абсолютно всичко сме слагали и то е било за наша сметка. В Южния парк имаме изградено едно мостче – дар за софиянци, през което цял един квартал има пряк достъп до парка на бул. “Арсеналски”.
А знае ли се, че това е ваше дело?
– Не е правена реклама, а и не е нужно!
А не е ли това задължение на общината?
– В интерес на истината предприемаческият дух и инициатива изпреварват изпълнението на задълженията на общината и в този смисъл тя е сериозен длъжник на обществото. Би трябвало да е обратното, а не предприемачите да получават зелена светлина да строят, след което да трябва да решават неуредени процедури с отчуждаване на имоти.
Бихте ли ни разказали нещо повече във връзка със социалната политика на компанията Ви?
– Ние решаваме доста от социалните проблеми на служителите си. На хора, които са работили или искат да работят 15 години във фирмата, сме им давали жилища, които да изплащат безлихвено през този период от време, по колкото могат и когато могат. Също така сме им предоставяли автобомили, грижили сме се да осигурим детски градини и училища за децата им. Така сме помагали и на обществото – правили сме и ремонти на съответните учебни заведения.
„БИГЛА III“ е печелила много награди през годините, но коя Ви е най-скъпа?
– Всички награди са ми скъпи. Но ако трябва да бъда честен, онази, с която най-много се гордеем, е от 2016 г. и е наградата на публиката. За възможно най-малката сграда, която сме правили, състояща се само от шест апартамента, ние събрахме подкрепа от над 10 000 гласа. И до ден днешен се гордеем с нея и я показваме. Намира се на бул. „Арсеналски“ 121.
Имали ли сте проект, който сте реализирали трудно, но, в крайна сметка, сте останали приятно изненадани от резултата?
– Да, имали сме. Последният ни проект, който беше на бул. „Арсеналски“ 117-119, го завършихме през 2023 г., а реално първата покупка на части за него бе през 2003 година. Това е проект, който стъпка по стъпка сме градили в продължение на 20 години и той през 2023 г. взе второ място в категорията „Награда на публиката“ на най-престижните отличия в строителния бранш. С „БИГЛА III“ още от 2003 г. сме в номинациите.
Има ли човек, който е започнал с Вас от самото начало и до ден днешен е във фирмата?
– Инженер Гергана Здравкова. Тя е тук от първия обект, на който беше технически ръководител. Тя вече работи с нас над 31 години. В самия старт ние с баща ми бяхме движещата сила, а тя беше четвъртият назначен служител при нас, като не броим майсторите.
Много ли се промени първоначалната концепция от завършения й вариант за тези 20 години?
– Приятелите и съдружниците ни знаят през какво сме преминали, но, както казват немците – „Ende gut, alles gut“ – когато краят е добър, всичко е добре.
Как си представяте 35-атата годишнина на компанията и какво още мечтаете да постигнете?
– Мечтата ми е „БИГЛА III“ от малка семейна компания в един момент да се превърне в акционерна фирма, в която част от работниците и служителите да имат съответен процент, да се чувстват защитени и същевременно да дерзаят за успехите й като собственици. Дали ще стане на 35-атата годишнина или на 37-мата, 38-мата – няма толкова значение.
Това ми е мечтата, защото, в края на краищата, това са хората, без които „БИГЛА III“ нямаше да може да съществува през всичките тези години.
