Г-жо Джакова, преди да обърнем поглед и към съседите, и към чужденците (условно казано), нека да направим връзката между онзи 1 февруари 1945 г. и днешният ден – през 2024 година. Не за друго, а за да може събитията в своя континюитет наистина да придобият завършеност?
– Връзката е в две насоки – личните спомени и колективната памет. Да се преосмислят процесите, особено от нашето близко минало, въобще не е лесно. Документирането им също. Това е работа, която виждам през призмата на визуалните изкуства и тя така е представена в проекта, за който споменахте – „Съседите“. Той мина през трима мултидисциплинарни артисти.
За да отидем при „Съседите“, да влезем първо през големия портал. Мотото (емблемата) на тазгодишното венецианско биенале е „Чужденци навсякъде“. Какво имат предвид кураторите във Венеция?
– Може би трябва да обясня малко повече за самия форум, за Венецианското биенале за изкуства. Тази година е Шестдесетото издание на Международната художествена изложба. Първата е през 1895 година.
Тоест – вече има почти 130-годишна история зад гърба си?
– Да. Това не е просто най-старият и най-престижен форум за съвременни изкуства, а платформа, на която се срещат специалистите от цял свят в тази сфера – куратори, художници, публиката. Тоест – това, което е най-актуалното в момента и най-престижното, може да бъде видяно на този форум. През годините участието на България е по-скоро инцидентно, без да има някаква периодичност. Самият форум така е организиран, че в един момент част от държавите си имат собствени павилиони. За съжаление България няма собствен павилион и затова продължаваме да наемаме необходимото ни пространство. Сега имаме късмет, защото Министерството на културата ангажира българско пространство за срок от пет години.
Вижте първа част от интервюто с Надежда Джакова:
Тоест – през тази петилетка можем да „хванем“ три Биеналета?
– Точно така. Миналата година беше Венецианското биенале за архитектура – знаете, че има и за визуални изкуства, за танц, за театър. Миналата година в това пространство се състоя нашето участие в архитектурното биенале, тази година ще са визуалните изкуства, а догодина – пак архитектура. Става дума за Център „Дон Орионе“ – зала „Тициан“, където е българският павилион, който ще бъде открит тази година. Това е много обичано място както за туристите, така и за местните жители. Става дума за манастир, създаден през XV век. През вековете е преживял много трансформации, но… всичко приключва през 50-те години на миналия век: оттогава до днес „Дон Орионе“ е център за култура и изкуства. Тоест – не е някакво място, което инцидентно се появява в картата на тези събития. Напротив – много известно и много посещавано място.
Значи… не можем да се съмняваме, че всички мерки за съхранение на световното културно наследството са взети, нали?
– Биеналето има свой президент и той – обичайно – кани куратор, който избира темата на конкретния форум, обединяваща всички участници. Това е мотото, под което прочита всеки конкретен форум. За тазгодишното издание Роберто Чикуто – президентът на Биеналето, се обърна към Адриано Педроса – куратор от Бразилия и директор на Музея за изкуства в Сао Паоло. Както самият Чикуто каза „Тук във Венеция ние сме показвали много пъти художници и проекти от Южна Америка, но никога не сме имали куратор, който да бъде оттам!“
И това прибавя глобален характер на събитието?
– Да, защото цялото движение между севера и юга – на идеи и на изкуство – се случва, когато бъде поканен такъв куратор. И никой не се съмнява, че неговият фокус ще е в тази насока.
А какви са възможностите български граждани да участват виртуално в това събитие?
– Да, в началото на месеца експозето на куратора течеше като стрийминг от Венеция. Освен това, биеналето се управлява от фондация, тя си има сайт и канали във всички социални мрежи, които непрекъснато излъчват информация от Венеция. Това е единият начин да се проследят събитията. Другият е да отидете на място, защото това е единствения начин за реално съпреживяване на визуалните изкуства.
Да, пряк контакт. Това е задължително условие, но не е единственото, защото не всеки има тази възможност.
– Тук стои и другият голям въпрос: а защо са ни музеи, ако ще гледаме всичко онлайн и дигитално?
То при сегашните технологии има такива триизмерни пространства, че човек сякаш е навсякъде, но никога не е същото. „Чужденци навсякъде“ – както казвате Вие – трябва да го четем по най-различни начини. Има и един пряк начин – да не казваме, че Италия е една от най-засегнатите европейски държави от мигрантските потоци. И това вероятно ще бъде един от акцентите на изложението – хуманният поглед към тези явления, защото изкуството няма друг избор освен да насажда хуманизъм. Тук обаче България предлага свой поглед, който е по-скоро ориентиран към историята – „Съседите“. Ще опишете ли какво представлява нашия проект?
– „Съседите“ е проектът, с който България ще се представи тази година. Той е избран чрез конкурс, организиран от Министерството на културата. Като комисар, в този конкурс аз имах само съвещателен глас. Това, което ми направи впечатление е, че кандидатстваха 17 проекта. Те бяха много сериозни като заявка и като подготовка. Проектът, който спечели, рязко се отличаваше от останалите като оценяване. Причините бяха няколко. Първото, което направи впечатление на журито, бе изследователският подход на авторите. „Съседите“ е мултидисциплинарен проект, който се развива през последните 20 години. Кураторът, който го представи на конкурса и съответно сега – във Венеция, е Васил Владимиров. Самият екип се състои от трима художника – мултидисциплинарни автори: Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян. Лилия Топузова е професор по история в Торонто, освен това е режисьор и драматург. През последните 20 години направи серия от интервюта с жертви на репресивния режим на България. Интервюира хора, които са преживели ужасите в лагерите край Ловеч и Белене. Успоредно с нея Красимира Буцева, която е фотограф и преподава в Лондон, е работила през тези години – тя се е срещала и е правила интервюта с хора, които са били репресирани, и по този начин двете се откриват, без да се познават преди това.
Вижте втора част от интервюто с Надежда Джакова:
Дотук това са по-скоро историческо-изследователски дейности. Къде настъпва естетическото съединение?
– Третият член на екипа е Джулиан Шехирян, който е мултидисциплинарен артист и прави мултимедия. Историческият им интерес и изследователската работа са пречупени през призмата на медии като фотодокументалистиката и видеодокументалистиката.
Този проект е показван у нас, а е пътувал и зад океана?
– Да, показван е и в чужбина и се „трансформира“ с оглед възможностите на пространство. В Софийска градска художествена галерия, например, той беше разделен (образно казано) на три стаи, изпълнени с лични предмети и вещи от домовете на хората, които екипът е посетил и интервюирал.
Дотук е музей, а нататък?
– Музей – доколкото се пресъздава интериор от музеен тип. Но… влизате вътре и в този момент зазвучават гласовете на интервюираните, включва се телевизор, на който тече видео, което екипът е заснел… Всъщност, авторите продължават с теренната работа и през февруари ще снимат край Ловеч. И още няколко детайла. Тези три условни стаи са кухня, спалня и всекидневна. В кухнята са гласовете на хората, които споделят детайли от преживяното, в дневната са хора, които застават зад разказите си с лицата и с имената си, а в спалнята са… премълчаните истории на хората, които все още отказват да говорят.
Те малцина са и оживелите до ден днешен.
– Те са се срещали с над 200 души. Една част от репресираните не желаят да се знаят нито имената им, нито лицата им – никакви детайли от онова, което е било.
Проектът има ли исторически консултанти? Тъй като изпълнението има силен исторически уклон.
– Лилия Топузова е историк, преподавател по история. Интересен ще бъде и форумът, който ще се подготви като част от изложбата във Венеция. Той ще бъде в Софийския университет и все още не е ясно кой от историците би се включил и по какъв начин ще стане това.
Има ли тази инсталация характера на аларма към нашето българското общество? И особено към образователната система, която е тежък длъжник на тези събития? Неслучайно непрекъснато виждаме много хора, които въобще не са наясно нито с тази проблематика, нито с драмите и трагедиите на репресираните.
– Да, затова говори самият факт, че това са автори от младото поколение – те са родени 1992 г. и 1993 година. И се връщат към тази тема, защото откриват в нея нещо неизговорено и неизследвано. Разбира се, това е важно и за образователната система. Неслучайно към тази изложба, която ще бъде открита на 20 април и ще продължи до 24 ноември, ще има богата програма от съпътстващи събития – лекции, обсъждания, семинари…
Нямаше да е нашенска тази история, ако не беше придружена и със съпътстваща… разправия – меко казано – по отношение на самия конкурс. Хубаво е да кажете две думи и по този въпрос. Известният скулптор Петко Дурмана, доколкото чувам, не е съгласен с начина на оценяване. Той е бил кандидат с негов проект. Той обръща внимание на едни числа – хонорар за инсталацията-победител – 70 000 лв., но съпътстващи разходи… 480 000 лева. Тоест – общата сметка по случая излиза над половин милион. Първо – това така ли е? И второ – какво отговаряте Вие?
– За мен няма скандал при провеждането на конкурса, защото е организиран по всички правила и следвайки процедурата за статута на България като участник във Венецианското биенале. Едно от обвиненията – за манипулирането на комисията по някакъв начин, според мен е безпочвено. Едно, че членовете ѝ са специалисти и всеки от тях застава зад решенията си със собственото си име. И второ – защото няма никакъв смисъл да бъдат манипулирани.
Всеки конкурс у нас има такъв двоен план. Явно така сме свикнали.
– Да. Това, че някой е участвал и не е спечелил, не прави конкурса скандален, а комисията – корумпирана. Правилата са ясни и са публикувани в сайта на Министерството на културата – и при кандидатстването, и преди това.
Своевременно?
– Да, този статут е бил публикуван половин година по-рано – за обсъждане и за приемане. Следва се процедурата и сроковете, които са били обявени за кандидатстване и за реализиране. Те са еднакви – и за спечелилия, и за загубилия. Естествено е да има разочарование, но това не прави конкурсът опорочен. Седемчленното жури е дало своята обосновка защо е подкрепило именно този проект. Всеки от членовете е предоставил кратка анотация – от половин страница – с обосновка защо въпросният проект е спечелил и какви са предимствата му спрямо другите проекти. Самият конкурс е разделен на части, като има шортлист – това са първите пет проекта, които са отличени и вече от него се излъчва и спечелилият. Мисля, че един от аргументите на Петко Дурмана бе, че не е влязъл в този шортлист. Да, влезли са други, чиито проекти според комисията са по-добри. Колкото до парите – да, бюджетът е точно такъв: 70 000 лева за подготовката на самия проект, а останалите 480 000 лева са за… какво ли не – транспорт, застраховка, наем на пространството от април до ноември, възнаграждения на персонала и охраната, електричество, текущи разходи. Все пак говорим за Венеция, нали?
Разговора води: Емил Янев
