Vanish (Вениш): 1. (англ., глагол) – изчезвам. 2. Известна марка препарати за отстраняване на петна.
Метафората за „изпирането“ на Бойко Борисов, т.е. опрощаването на вменяваните му политически и други грехове в резултат на конструирането на „сглобката“ между ГЕРБ и ПП-ДБ, стана популярна след оповестяването на записа от прословутото среднощно заседание на „Продължаваме промяната“. По-късно, когато стана ясно, че „некоалицията“ не е двойна, а тройна, на същата политико-хигиенна процедура бе подложен и Делян Пеевски.
Тук няма да коментираме аргументите за този пореден „исторически компромис“ на „добрите сили“, нито евентуалните последици от този техен акт. Нека обсъдим друг въпрос – възможно ли е въобще да бъдат заличени „петната“ от политическите биографии на субекти като Борисов, Пеевски и други подобни.
На пръв поглед отговорът е очевиден. Както се изразява една колежка, въпросните герои са
„изпрани, изгладени, колосани и напарфюмирани“.
Обществото като че ли забрави какви са ги вършили тези Макс и Мориц на българската политика. Двамата излязоха със самочувствие на авансцената на публичния живот и ежедневно ни радват с коментари, оценки и разпореждания. А тези, които съвсем неотдавна им се заканваха със затвор и дори ги арестуваха, вече се гордеят с политическото им възкресяване. Както заяви Кирил Петков със свойствената си необременена прямота, „едно от най-добрите неща, които постигнахме, е, че задкулисието седна на първия ред на парламента“. Вярно е също така, че Борисов и Пеевски правят и ще правят с ПП-ДБ каквото си поискат – изпраните изтискват перачите.
Само че
нещата не са еднозначни.
Това, че едни хора, обещавали борба с корупцията, са седнали рамо до рамо с тези, които бяха сочени като нейно олицетворение, все още не означава съществено и трайно изменение на отношението към последните у нас и навън. За каква реабилитация може да става дума, при положение, че неодобрението към Борисов надхвърля 70 на сто, а към Пеевски – 80 на сто. И двамата са председатели на парламентарните групи на партиите си, но вторият си стои в списъка „Магнитски“, а първият сънува кошмари как попада в него. Участието им в сглобката им дава ситуационни властови възможности, но в същото време трупа негативи, които много скоро ще трябва да се плащат с лихвите. Евро-атлантическата им мимикрия засега устройва външните фактори, но едновременно с това ги компрометира – все пак на един висш американски политик принадлежи знаменитата максима „Кучи син, но наш кучи син“. Лицемерието не може да роди доверие.
Макар че Борисов и Пеевски бяха приласкани от политическите ръководители на ПП-ДБ, тяхната активност и демонстрация на самочувствие носят
тежки страдания на избирателите
на партиите от тази коалиция. Каквито и оправдания да се изтъкват за този срамен брак по сметка, той остава все така невъзможен за преглътване. Всички с нетърпение чакат да дойде момента за разчистване на сметките. Впрочем през последните седмици взаимната непоносимост вече не се прикрива, шантажът е брутален, хвърлените обидни квалификации е невъзможно да бъдат взети назад. За обществото става все по-ясно и все по-неприемливо действителната мотивация на участниците в сглобката, която няма нищо общо с лицемерната загриженост за обществения интерес.
При тези обстоятелства най-вероятната последица от опита за „изпиране“ на Борисов и Пеевски е, че „лекетата“ по тях не само няма да изчезнат, но и ще се лепнат върху „перачите“. Това вероятно няма да е фатално за някои конкретни лица сред последните, които вече обявиха планове „да си ходят на островите“, но несъмнено ще има последици за (останките от) партиите им. Най-новите социологически изследвания вече показват изравняване на подкрепата за ПП и ДБ.
Колкото по-дълго съществува „сглобката“,
толкова по-тежка ще е цената. Не са ясни и последиците от един или друг начин на нейното разтурване, а те са съществени не само за преките участници.
Безпардонният опит за прилагане на принципа „Кака се ожени и вече не е к….“ води до задълбочаване на кризата в българската партийно-политическа система. Това, което наблюдаваме в момента е нова, още по-фрапираща илюстрация на констатацията „Всички са маскари“. Дори опозицията не успява да се докаже като някаква реална алтернатива на „героите от некоалицията“. При това положение рано или късно ще се появи нещо ново, въпреки че не е предварително ясно нито какво ще се появи, нито кога и как точно ще се случи. От тази гледна точка прогнозите и претенциите за пълен управленски мандат на некоалицията издават или пълно невежество, или потресаващ слугинаж на своите автори. Проблемът на сглобкаджиите е не толкова в техните реални или потенциални опоненти, а в
неизбежния провал на такова управление,
което преследва единствено егоистични цели на участниците, при това в повечето случаи – конкурентни или взаимноизключващи се.
Както често се случва, аналогиите или метафорите в политическия анализ могат да бъдат колкото ефектни, толкова и подвеждащи. Точно такъв е случаят с „изпирането“ на Борисов, Пеевски или който и да било от плеядата кърлежи, впили се в снагата на България през последните десетилетия. „Изпирането“ е точно толкова невъзможно, колкото и възстановяването на изгубената девственост. Хирургични или пиар процедури могат да създадат видимост за благочестивост, но не могат да отменят факта на случилото се. Имената на почти всички участници в големия грабеж са известни в обществото и техният принос, колкото и да се премълчава или преиначава, няма как да бъде заличен.
В политиката, както и при изчистването на петна от дрехи, понякога изпирането е възможно само чрез „Вениш“, т.е. като изчезнеш. А за някои петна дори това средство не помага.