Съвременната политика винаги е била част от „Берлинале“ – един от основните филмови форуми в света, който протече от 15 до 25 февруари, но този път бе различно. Идеологията без усилие превърна кинопосланията във вестникарски заглавия, твърдят различни филмови критици, без обаче да уточняват дали това е по-скоро добре или зле.
За първи път афроамериканка стана председател на журито! Става въпрос за Лупита Нионго, която е с кенийско-мексикански корени и е носителка на „Оскар“ за филма „12 години робство“. Дали обаче тя е най-големият виновник изборът на журито под нейното вещо ръководство да прилича на политическа декларация?
„Златната мечка” за най-добър филм отиде при създателите на „Дахомей” на режисьорката от френско-сенегалски произход Мати Диоп. Според немалко специалисти отличието й се дава не толкова за кинематографични постижения, колкото за високата степен на толерантност към културите. По същество това е документален филм за постколониалните травми. Става въпрос за връщането на кралските съкровища на Бенин (в миналото – кралство Дахомей), ограбени и присвоени от Франция.
Тези съкровища привличат както европейските туристи, както и студенти и активисти от Бенин. Зрителят научава историята на зооморфната дървена фигурка на крал Гезо от Дахомей. Тя, заедно с още други артефакти, е внимателно опакована в кашони от белите ръце на колонизаторите – културолози, които трябва да решат сложната дилема – дали дървената скулптура на такъв почтен джентълмен да бъде опакована с лицето надолу?
По-същественото е, че от 7000 откраднати артефакти на Бенин са върнати само 26 фигурки. Студентите твърдят, че не само културата им, но и самите те са жертва на колониализма, защото говорят само френски. Но независимо от това са убедени, че културата на Бенин има страхотно бъдеще.
Любопитен е моментът, когато уредникът от Бенинския музей замръзва пред върнатата статуя на цар Бехазин, изобразен под формата на акула, и дълго си шепне нещо. Сякаш се моли. А глухият глас на крал Гезо достига до зрителите от дълбините на вечността. Филмът обаче удобно премълчава, че самият Гезо води множество войни срещу съседни африкански племена, превръщайки военнопленниците в свои роби.
На церемонията по награждаването Мати Диоп призова за отговорност към миналото, като посочи, че тя е в основата да се върви напред. Тя разкритикува войната в Газа и призова за незабавно прекратяване на огъня.
Другото доказателство за мощното влияние на политиката във фестивала бе отличието за най-добър документален филлм. То отиде при „Няма друга земя“, който бе посветен на унищожаването на палестински села от израелските окупационни сили на западния бряг на река Йордан. Авторите на филма са палестинско-израелски активисти.
Кристалната мечка за най-добър филм в категорията „Generation 14plus“ отиде при създателите на „Последното плуване“ на Саша Натуани, която живее в Лондон, майка й е иранка, а баща й – индиец. Той е посветен на амбициите на младо иранско момиче в Лондон, което се влюбва в астрономията.
Режисьорите Гийом Кайо и Бен Ръсел,създателите на филма „Директно действие“, обявен за най-добър в категорията „Срещи“, носеха куфии, за да демонстрират подкрепата си за палестинците. Палестинският режисьор на документални филми Базел Адра пък призова да се спре продажбата на оръжие за Израел, защото с него се убиват десетки хиляди невинни хора в ивицата Газа. Към неговия призив се присъедини и Хулиана Рохас, която спечели наградата „Encounters“ за режисурата си в „Cidade; Campo“, който разказва две драматични истории за миграцията между града и провинцията.
Сред политическите филми имаше и няколко по-колоритни заглавия, като например „Пепе“ – за убит хипопотам със същото име, който след смъртта си се превръща в говорещ призрак -философ. Неговата легенда е разказана от доминиканския режисьор Нелсън Карло де лос Сантос Ариас. Животното било докарано от Африка в Колумбия, за да стане част от атракциите на частната зоологическа градина на наркобоса Пабло Ескобар. Независимо от нестандартната фабула и в него антиколониалните мотиви също са силни, защото Пепе разказва с тъга за миналото на своите предци.
Други филми, натоварени с политически послания, бяха „Другият човек“, в който звездата на Marvel Себастиан Стан е избран за трагикомичната си роля на пациент, страдащ от неврофиброматоза, генетично заболяване с обезобразяващи тумори, които могат да бъдат премахнати единствено с иновативно медицинско лечение. През 50% от филма Стан е с маска. След като получи награда за ролята си, той обърна внимание, че деформациите и уврежданията са теми, несправедливо пренебрегвани от самите създателите на филми. Ето че „Берлинале“ реагира и на тази несправедливост.
Емили Уотсън пък получи наградата за най-добра актриса в поддържаща роля за ролята си на игуменка – сестра Мари в „Такива малки неща“. В манастира с тежки правила героинята на Уотсън трябва да превъзпитава изгубените души на грешните жени. Получавайки приза си, Емили Уотсън също се включи в общия тон на декларативността. Тя обяви, че отдава почит на хилядите млади жени, чиито животи са били унищожени от тайно споразумение между католическата църква и ирландската държава.
„Сребърна мечка” за изключително операторско майсторство взе операторът Мартин Гшлахт за работата си във филма „Дяволска баня“. С камерата си той рисува картини на Бош и Брьогел – историята е кръвожадна и безумна – жени през XVIII век убиват деца, за да им прости църквата несъществуващи грехове. Независимо от красивата визия, общото впечатление бе, че режисьорът е полудял в търсене на отговора на въпроса – как така стана, че през XXI век доживяхме да се водят жестоки войни, без изглед скоро да приключат.
