Тази седмица се сбогувахме с 92-годишния Паоло Тавиани – знаменитият режисьор, надживял с шест години брат си Виторио, заедно с когото са заснели много филми, прославили италианското кино. Но с какво по-конкретно ще го запомним?
Въпреки фактическата разлика във възрастта (Виторио е роден през 1929 година, а Паоло – през 1931), на всички им се струваше, че те са сиамски близнаци, сраснали се творчески едва ли не от първите дни на живота си. В университета в Пиза, където и двамата учели, те създали киноклуб, дебютирали с постановки в театъра и статии в кинокритиката.
Навремето италианското списание „Епока” описвало така вече придобилите слава братя: „Синове на адвокат от Сан Минято, те приличат на току-що дошли в Рим провинциалисти, макар че повече от 30 години живеят тук в скромни апартаменти. Дори пишещата им машина – стара „Оливети” – баща им купил съвсем евтино в началото на войната.
Нейните грижливо смазани клавиши тракат и изпод тях излизат сценарии на филми, които стават образец за майсторство за режисьорите от цял свят.
Тавиани заснели първия си филм под влиянието на „Пайза” на Роберто Роселини още през 1954 година – той се наричал „Сан Минято” и представлявал документална възстановка на преживяното от братята в юношеска възраст в родния им град по време на войната.
Дълго време Тавиани били встрани от водовъртежа на италианското кино и оставали в сянката не само на патриарха Висконти, но и на връстника си Пазолини и дори на много по-младия Бертолучи.
Братята разобличавали престъпленията на мафията („Човекът, който трябва да бъде унищожен”, 1962), размишлявали по темата на китайския и кубинския опит („Метежници”, 1964), създавали интересни проекти на утопии („Под знака на Скорпиона”, 1969), актуализирали класиката („Свети Михаил имаше петел”, 1971, по мотиви от разказа на Лев Толстой „Божието и човешкото”).
Най-престижният и скъп техен проект – „Алон-з-анфан” с Марчело Мастрояни – слагал чертата под киното на бунта и протеста. Тавиани, стоящи далеч от шокиращите крайности на бунтарството, изминали пътя на ляворадикалните увлечения честно и докрай. И стигнали до извода, че революцията, разбирана като колективно действие под ръководството на харизматични лидери, не води доникъде.
През 1977 година най-голямата награда в Кан получава филмът „Баща господар”. Тавиани взели истински случай от живота и го превърнали в притча. Гавино Ледадо 18 години пасъл овце в затънтено място на Сардиния, не знаел италиански, не бил чел книги, не бил ходил на континента. След като отслужил в армията, скъсал с дома, постъпил в университет, за невероятно кратък срок станал писател и учен–лингвист. Това е филм за краха на патриархалната власт и за изграждането на самостоятелната личност.
След като формулирали новата си концепция за човека, природата и историята в „Баща господар”, Тавиани я развили във филмите „Нощта на Свети Лаврентий” (1981) и „Хаос” (1984). „Селската трилогия” на братята била последният мощен изблик на епичното кино.
„Нощта на Свети Лаврентий” прилича на плод на колективната фолклорна памет, която разказва за дадени реални събития. Както е в приказката и както е в живота, на героите на филма им се налага да направят избор. При оттеглянето си немците заплашват да взривят едно тосканско градче, а на населението нареждат да се събере в църквата. Част от хората вярват в божествената сила на храма и се събират под крилото на свещеника, други, предчувствайки измама, се организират в отряд и през нощта напускат града. В този спор Тавиани е на страната на скептиците: съдбата е сляпа, но интуицията може да помогне. Има и чисто лична причина. Прототип на героя, повел хората на нощната авантюра, бил бащата на Паоло и Виторио. Те са съпричастни с поелите риска; на тях им е жал за онези, които се страхуват да погледнат смъртта в лицето.
Тук единението на хората няма идеологически характер: то се осъществява напълно случайно и съвсем закономерно се проявява в съдбоносните часове на историята. Също толкова ирационално е и разединението в самата общност. Фашисти и антифашисти се сблъскват в житните нивя, и не е ясно дали се сражават или си играят на криеница – те се познават от деца, обръщат се към съседите си по име и желанието им да се прегърнат е само мъничко по-слабо от рефлекса да убиват. Също като персонажи на буфонада, те несръчно стрелят и тромаво умират, пораждайки ефекта на смях през сълзи, присъщ на великото изкуство.
„Хаос” – третият шедьовър на Тавиани – е също тясно свързан с „гения на местността”. Основан на сицилианския цикъл на Луиджи Пирандело, той от висотата на птичи полет прави обзор на микрокосмоса на селото накрай света (което се нарича Хаос) в началото на ХХ век, навлиза в микрокосмоса на душите, всяка от които крещи. Епичният размах на филма се подхранва в еднаква степен от християнството и от езичеството, от готиката и мистиката. И разбира се, от пиранделовския индивидуализъм, който е толкова присърце на Тавиани.
Автобиографичният мотив е по неочакван начин пречупен във филма „Добро утро, Вавилон” (1987), в който Тавиани разказват за двама братя – блудни синове на Европа, напуснали я в началото на миналия век заради съблазните на Новия свят, за да се върнат после обратно в убийствената пещ на Първата световна. Там те и ще загинат, фанатично стискайки в ръце камерата и продължавайки да снимат Историята. Но още много преди това двама братя художници, реставратори на старинни храмове, ще направят в Холивуд скулптура на слон, повтаряща очертанията на един паметен романски барелеф.
Това крехко (макар и да е слон), изглеждащо като живо, същество от върбови пръчки и налепени отгоре афиши ще се сгърчи и изчезне в пламъците на огъня, запален по нареждането на прекалено ревностен администратор. Но слонът ще „оживее” и дори ще се умножи: осем от тези великолепни животни ще бъдат пресъздадени на колоните на цар Валтасар и ще влезе в христоматийните кадри на Грифитовата „Нетърпимост”.
През 2012 година, когато братята Тавиани бяха на около 80, те спечелиха Берлинския фестивал с филма „Цезар трябва да умре”.
Формално това е документален филм за затворниците в най-охранявания римски затвор „Ребибия”, които подготвят спектакъл по „Юлий Цезар” само на няколко километра от авансцената на историческите сбития. Фактически пред нас се разгръща невероятен експеримент, хвърлящ светлина върху отношенията на живота и изкуството, които на финала напълно се сливат. Цялото внимание е насочено към това как процесът на приобщаване към трагедията на Шекспир освобождава от дълбините на човека буря от потиснати емоции, как го кара да преосмисли собствения си живот и опит.
През 2018 година си отиде от този свят Виторио Тавиани. А Паоло продължи да работи – сега вече един за двамата. През 2021 година той представи посветения на покойния му брат филм „Сбогом, Леонора”. Той започва с хрониката на връчването на Нобеловата награда на най-видния италиански писател Луиджи Пирандело, а след това преминава в сцена на сюрреалистично погребение, организирано от режима на Мусолини, и следвоенно повторно погребение в сицилианския Агридженто.
Във втората половина на филма се пренасяме от неореалистичната следвоенна Италия в довоенна Америка – в написания там разказ на Пирандело „Гвоздеят” за престъплението и наказанието на тийнейджър имигрант. При цялата си шокираща внезапност той напълно се вписва в основния вътрешен сюжет, в размислите за това какво остава от умрелите за живите, когато душата намери покой, и как живее оставеното от художника наследство след като завесата се спусне.
„Сбогом, Леонора” остана екстрактът на философския опит на трима художници наведнъж: Пирандело и двамата Тавиани.