Броени часове ни делят от връчването на наградите “Оскар” – отличията на Американската филмова академия. „Американска фикция“ има пет номинации, но най-много са залозите, че филмът ще спечели “Оскар” за най-добър адаптиран сценарий.
Ето накратко какъв е сюжетът – интелектуалецът Телониус „Монк” Елисън (Джефри Райт) пише класически романи, които слабо се продават.
Той решава да експериментира и да създаде под псевдоним стереотипна афроамериканска проза. Книгата моментално бива изкупена, в резултат на което шокираният Монк трябва да направи всичко, на което е способен, за да опази тайната си от близките си и от целия литературен свят.
Филмът поставя особени въпроси: Какво значи изкуство за масите? Трябва ли авторът да отхвърли собствените си амбиции и принципи заради хиляди читатели, получавайки за това баснословни суми?
Дебютният филм на Корд Джеферсън като режисьор, (досега познаваме работата му като сценарист на „Пазителите”, „Наследниците”) отчасти осветлява тези въпроси, прави няколко цинични и нерешителни извода, опитва се да свърже в едно социалната сатира с тъжната семейна драма – и почти винаги се справя със задачите, които сам си е поставил, – понякога недотам ясно, но винаги с ентусиазъм.
В основата на „Американска фикция” е залегнал романът на Пърсивал Евърет “Изтриването” (“Erasure”) от 2011 година. И при двата източника главният персонаж си остава „отшелникът” Монк – тъмнокож професор по литература с цветни чорапи, израснал в семейството на уважаеми лекари от Бостън, любител на совиньон блан. На него, човека с патосното име Телониус, което само по себе си предразполага към интелектуална беседа, му било омръзнало да гледа деградиращото общество, в което читателите независимо от расата си възприемат афроамериканската литература като нещо „важно” или „необходимо”.
Монк презира струпването на стереотипи в сюжетите на другите тъмнокожи писатели: от незапланираните бременности в млада възраст (на ум веднага ни идва „Съкровище”, награден с “Оскар”) до домашното насилие, бедността и високото ниво на престъпност.
Книгите на Монк са много по-изкусни, калибрирани, изпълнени с алюзии за Есхил и други творци, но независимо от това те изобщо не се котират на пазара.
„Напиши нещо черно” – съветва го агентът му. След като го отстраняват от университета (Монк избухнал срещу бяло момиче, което било оскърбено от думата „н**eр” (“черен”) в литературен контекст), героят заминал за родния си град, където веднага му се струпват проблеми: майка му (Лесли Агамс) проявява първите признаци на болестта на Алцхаймер, сестра му (Трейси Елис Рос) умира от сърдечен пристъп.
Сякаш самият Монк се оказва в една от критикуваните от него ситуации. В промеждутъците на тъгуването той решава да излее омразата си и натрупаната умора на страниците на новия си псевдороман „Моята патология”. Заради този експеримент – пърформанс той решава да пише под псевдонима Стаг Р. Лий и за кратко време създава типична „черна” история с жаргонна лексика, банди, наркотици и… всичко, както си трябва.
Неговото писателско алтер его е престъпник, криещ се от властите, но някак си успял да запази филигранния уличен език. За учудване на Монк тази стока веднага намира купувачи – и то не един, и не два. Не малко от тях виждат в книгата му потенциален летен бестселър, който си струва да бъде екранизиран и представен на поредната церемония на наградите „Оскар”.
Въпреки блестящия сценарий Джеферсън не успява да си изработи единно отношение към историята, която иска да разкаже. Той изпада в неудържима емоционалност, като озвучава ставащото с лек джазов саундтрак. Режисьорът се опитва да обхване няколко пласта едновременно, включвайки занижените стандарти на съвременното изкуство, като например повече лозунги и репрезентации, и много по-малко смисъл.
При това Джеферсън отлично разбира Монк: зад егоцентризма на персонажа, снобизма и елитарния му произход се чувстват дълбоки комплекси и криза. Джефри Райт много години се е задоволявал с второстепенни роли в киното, в телевизията и в театъра, но сега, при положение, че най-накрая му се е паднала и една главна роля, той блестящо демонстрира устоите на човешката крехкост и талант, които не могат да бъдат смазани.
Бидейки реализирал се човек и писател, Монк се учи да разбира и да приема хората с масата им уязвимости, загърбвайки нагласите на произхода, средата, интелекта и високомерието си.
Актьорският ансамбъл е допълнен от също толкова харизматичните Стърлинг К. Браун в ролята на брата на Монк, променил жизнената си (и не само) ориентация, Ерика Александър в образа на приятелката на Монк и Иса Рей (същата тази стереотипна колежка на Монк, пишеща за гетото, но не стъпвала нито веднъж там).
Според мнозина кинокритици „Американска фикция” има сериозни дисбаланси, но въпреки тях те го определят като образцов филм за несломимостта на сложните хора в повърхностни времена. Те виждат силата му и в неговата искреност и не скриват учудването си, че на „Оскарите”, където често се котират един друг тип културни „примамки”, академиците са го оценили, присъждайки му цели пет номинации. И залозите са, че поне една статуетка ще отнесе. И най-естествено е това да е за най-добър адаптиран сценарий.
